И в тоя миг от тъмнината нечий пресипнал глас рече:

— Суок!

И тозчас тя чу тежко и учестено дишане и още някакви звуци, сякаш скимтеше голямо болно куче.

— Ах! — извика Суок.

Тя замахна с фенера на онази страна, откъдето я повикаха. Там горяха две червеникави пламъчета. Голямо черно същество стоеше в клетката, хванато за пръчките и притиснало глава до тях.

— Просперо! — тихо рече Суок.

И в една секунда през ума й минаха цял рояк мисли.

„Защо е толкова страшен? Обрасъл е с козина като мечка. В очите му има червени искри. Той има дълги, закривени нокти. Той няма дрехи. Това не е човек, а горила.“

Суок беше готова да заплаче.

— Най-сетне дойде, Суок — каза странното същество — Знаех, че ще те видя.

— Здравей. Аз дойдох да те освободя — промълви Суок с трепнал глас.

— Аз няма да изляза от клетката. Днес ще умра.

И пак се чуха страшни, скимтящи звуци. Съществото падна, после се повдигна и отново се притисна до пръчките.

— Приближи се, Суок.

Суок се приближи. Страшното лице я гледаше. Разбира се, то не беше човешко лице. По-скоро приличаше на вълча муцуна. И най-страшното беше това, че ушите на този вълк имаха формата на човешки уши, макар и да бяха покрити с къси твърди косми.

Суок искаше да закрие с длан очи. Фенерът подскачаше в ръцете й. Жълти светли петна летяха из въздуха.

— Ти се страхуваш от мене, Суок… Аз изгубих човешкия си образ. Не се страхувай! Приближи… Ти си порасла, отслабнала си. Имаш печално личице…

Той говореше с мъка. Отпущаше се все по-ниско и по-ниско и най-сетне легна върху дървения под на своята клетка. Той дишаше все по-често и по-често, разтворил широко уста, пълна с дълги жълти зъби.

— Ей сега ще умра. Знаех, че ще те видя преди смъртта си.

Той простря своята космата маймунска ръка. Търсеше нещо в тъмното. Зачу се звук, като че изтръгнаха гвоздей, и после страшната ръка се протегна през пръчките.

В ръката му имаше малка дъсчица.

— Вземи това. Там е записано всичко.

Суок скри дъсчицата.

— Просперо — продума тя тихо.

Отговор не последва.

Суок приближи фенера. Устата се бяха озъбили завинаги. Мътните втренчени очи гледаха през Суок.

— Просперо! — извика Суок и изпусна фенера. — Той умря! Той умря! Просперо!

Фенерът угасна.

Гвардеецът, с когото се запознахме при входа на менажерията тъкмо в мига, когато Суок му задигна решетестия фенер, се събуди от вдигналия се в менажерията шум.

Зверовете ръмжаха, виеха, пищяха; пляскаха с криле; шибаха с опашките си по железните пръчки.

Гвардеецът се прозина със страшен трясък, изтегна се като удари силно с пестник по решетката, и най-сетне дойде съвсем на себе си.

Тогава той рипна. Фенера го нямаше. Звездите блестяха мирно. Благоухаеше жасминът.

— Дявол да го вземе!

Гвардеецът плюна с такава злоба, че заплювката му полетя като куршум и свали една жасминова чашка.

Концертът на зверовете ечеше с нарастваща сила.

Гвардеецът нададе тревога. След минута се стекоха хора с факли. Факлите пращяха. Гвардейците псуваха. Някой се спъна о сабята си и паднал, си разби носа в нечия шпора.

— Откраднаха ми фенера!

— Някой влезе в менажерията!

— Крадци!

— Бунтовници!

Гвардеецът с разбития нос и другият гвардеец със счупената шпора, а също тъй останалите, раздирайки тъмнината с факлите си, тръгнаха срещу неизвестния враг.

Но нищо подозрително не откриха в менажерията.

Тигрите ревяха, раззинали червена зловонна паст. Лъвовете тичаха из клетките в голяма тревога. Папагалите бяха вдигнали страшна олелия; те се въртяха и правеха впечатление на пъстра панаирска въртележка. Маймуните се люлееха на трапеците. А мечките пееха с нисък красив бас.