Сигурно още повече би се учудил глупавият Раздватрис, ако узнаеше, че тази мъничка танцувачка е изложила своя живот, за да спаси вожда на тези бедняци, занаятчии и дрипави деца — оръжейният майстор Просперо.

Конниците препускаха бързо.

Из пътя се случиха доста странни произшествия. Далеч непрекъснато трещяха изстрели. Купчинки развълнувани хора се тълпяха пред вратите. Понякога през улицата претичваха по двама-трима занаятчии с пистолети в ръце… Бакалите би трябвало най-много да търгуват през тоя чуден ден, а те затваряха прозорците и подаваха своите тлъсти, лъскави бузи от горните прозорчета… Разни гласове се зовяха от квартал в квартал:

— Просперо!

— Просперо!

— Той е с нас!

— С на-а-с!

Понякога префучаваше гвардеец върху разгорещен кон, който пръскаше пяна. Понякога някой шишко, с пъхтене изтичваше в уличката, а от двете му страни тичаха рижави слуги, приготвили тояги, за да бранят своя господар.

На едно място такива слуги, вместо да бранят своя дебел господар, съвсем неочаквано се заловиха да го бият и вдигнаха олелия в целия квартал.

Раздватрис първо помисли, че изтупват праха от някой миндер.

Като му хвърлиха три дузини тояги, слугите един по един ритнаха шишкото в задника, после прегърнати, като размахваха тоягите, хукнаха нанейде с викове:

— Долу тримата шишковци! Ние не искаме да служим на богаташите! Да живее народът! А гласовете се зовяха:

— Просперо!

— Про-о-оспе-еро!

С една дума, имаше голяма тревога. Във въздуха миришеше на барут.

И най-после се случи последното произшествие.

Десет гвардейци преградиха пътя на тримата другари, които караха Раздватрис. Това бяха пеши гвардейци.

— Стой! — рече единият от тях. В сините му очи светна гняв. — Кои сте вие?

— Не виждаш ли?! — попита също тъй гневно гвардеецът, зад чийто гръб седеше Раздватрис.

Конете, спрени в пълен ход, не се сдържаха. Сбруята им се тресеше. Тресяха се и коленете на учителя по танци Раздватрис. Не се знаеше кое по-силно се тресеше.

— Ние сме войници от дворцовата гвардия на тримата шишковци.

— Ние бързаме за двореца. Пуснете ни веднага.

Тогава синеокият гвардеец извади иззад шарфа си пистолет и рече:

— В такъв случай предайте ни вашите пистолети и саби. Оръжието на войника трябва да служи само на народа, а не на тримата шишковци.

Всички гвардейци, наобиколили конниците, извадиха пистолетите си.

Конниците се хванаха за своето оръжие. Раздватрис изгуби съзнание и падна от коня. Кога се освести — не може да се каже точно, но във всеки случай вече след като боят между придружаващите го гвардейци й ония, които ги бяха задържали, се свърши. Очевидно бяха победили последните. Раздватрис видя до себе си оня същия конник, зад чийто гръб седеше той. Този гвардеец беше мъртъв.

— Кръв — прошепна Раздватрис и затвори очи.

Но онова, което видя след секунда, го порази три пъти по-силно.

Неговата картонена кутия беше строшена. Имуществото му се беше изсипало от счупената кутия. Неговите чудни дрехи, неговите романси и перуки се търкаляха в праха върху калдъръма…

— Ах!…

Гвардеецът беше изтървал в разгара на сражението поверената му кутия и тя се беше разчупила в камъните на калдъръма.

— А! Ах!

Раздватрис се спусна към своите неща. Той трескаво заприбира жилетките, фраковете, чорапите, пантофите с евтини, но красиви на пръв поглед катарами и отново седна на земята. Скръбта му нямаше граници. Всички неща, целият тоалет беше останал на мястото си, но най-главното беше откраднато.

И докато Раздватрис издигаше към синьото небе своите пестничета които приличаха на кравайчета, три конника летяха като вятър към Двореца на тримата шишковци.

Техните коне до сражението принадлежаха на тримата гвардейци, които караха учителя по танци Раздватрис. След сражението, когато единият от тях беше убит, а останалите се предадоха и минаха на страната на народа, победителите намериха в счупената кутия на Раздватрис нещо розово, загърнато в марля.

Тогава трима от тях веднага се метнаха на завладените коне и препуснаха.

Синеокият гвардеец, който препускаше най-отпред, притискаше до гърдите си нещо розово, загърнато в марля.

Срещнатите отскачаха встрани. На шапката му имаше червена кокарда. Това означаваше, че гвардеецът е минал на страната на народа.

Тогава срещнатите, ако те не бяха шишковци или лакомци, ръкопляскаха подире му. Но вгледани, замираха изумени: от пакета, който гвардеецът държеше до гърдите си, висяха краката на момиченце в розови пантофи със златни рози вместо катарами.