Момчето спеше непробуден сън.

А след няколко часа настъпи онова прелестно утро, което ние вече имахме удоволствието да опишем на нашите читатели.

Ние знаем какво се случи през това утро с учителя по танци Раздватрис, но за нас е много по-интересно да узнаем какво е станало в това утро със Суок. Ние я оставихме в такова ужасно положение!

Отначало беше решено да я хвърлят в подземието.

— Не, това е твърде сложно — рече държавният канцлер. — Ние ще уредим бърз и справедлив съд.

— Разбира се, няма какво да си губим времето с това лошо момиче — съгласиха се тримата шишковци.

Ала не забравяйте, че тримата шишковци бяха преживели много неприятни минути, когато бягаха от пантерата. Необходимо им беше да си починат. Те казаха така:

— Ще поспим малко. А на сутринта ще уредим съд.

С тези думи те се разотидоха по спалните си.

Държавният канцлер, който не се съмняваше, че съдът ще осъди на смъртно наказание куклата, която се оказа момиче, даде заповед да се приспи наследникът Тутти, за да не смекчи той със сълзите си страшната присъда.

Тримата души с фенерите, както вече знаете, направиха това.

Наследникът Тутти спеше.

Суок седеше в караулното помещение. Караулното помещение се нарича кордегардия. И така Суок в това утро седеше в кордегардията. Ограждаха я гвардейци. Един външен човек, наминал в кордегардията, би се чудил дълго: защо това хубавичко печално момиче в необикновено гиздава розова рокля се намира между гвардейците? Нейният вид съвсем не подхождаше на грубата обстановка на кордегардията, дето се търкаляха седла, оръжие, чаши за пиво.

Гвардейците играеха на карти, димяха със син вонящ дим от своите лули, псуваха и току завързваха свади.

Тези гвардейци бяха още верни на тримата шишковци. Те заплашваха Суок с огромните си пестници, правеха й страшни гримаси и тупаха с крак срещу нея.

Суок се отнасяше спокойно към това. За да се отърве от тяхното внимание и да ги подразни, тя си изплези езика и обърната към всички едновременно, седеше с такава физиономия цял час.

Струваше й се достатъчно удобно да седи на бурето. Наистина роклята й от такова седене се изцапваше, но тя и без това вече беше изгубила предишния си вид: изподрали я бяха клоните, изпогорили я бяха факлите, изпомачкали я бяха гвардейците, опръскали я бяха сиропите.

Суок не мислеше за своята участ. Момичетата на нейна възраст не се боят от явната опасност. Те няма да се уплашат от насоченото срещу тях пистолетно дуло, но затова пък ще ги дострашее да останат в тъмна стая.

Тя мислеше така: „Оръжейният майстор Просперо е на свобода. Сега той заедно с Тибул ще поведе бедняците срещу двореца. Те ще ме освободят.“

В това време, когато Суок размишляваше така, до двореца стигнаха тримата гвардейци, за които говорихме в предидущата глава. Единият от тях, синеокият, както вече знаете, носеше някакъв тайнствен пакет, от който висяха крака в розови пантофи със златни рози вместо катарами.

Когато се приближиха до моста, дето стоеше караул, верен на тримата шишковци, тези трима гвардейци откъснаха от шапките си червените кокарди.

Това беше необходимо, за да ги пусне караулът.

Инак, ако караулът видеше червените кокарди, той щеше да започне да стреля срещу тези гвардейци, защото са преминали на страната на народа.

Те префучаха покрай караула, едва не събориха началника.

— Сигурно ще е някое важно донесение — рече началникът, като вдигаше шапката си и отърсваше праха от мундира си.

В тая минута настана за Суок последният час. Държавният канцлер влезе в кордегардията.

Гвардейците рипнаха и застанаха мирно, изопнали огромните си ръкавици по шевовете на панталоните си.

— Къде е момичето? — запита канцлерът, като си повдигна очилата.

— Ела насам! — викна на момичето главният гвардеец.

Суок се свлече от бурето.

Гвардеецът грубо я хвана през кръста и я повдигна.

— Тримата шишковци чакат в Залата на съда — рече канцлерът, като си спусна очилата. — Носете момичето след мене.

Канцлерът каза това и излезе от кордегардията. Гвардеецът тръгна след него, като държеше Суок с една ръка провесена.

О, златни рози! О, розова коприна! Всичко това загиваше под безжалостна ръка.

Суок, на която беше мъчително и неловко да виси прихваната от страшната ръка на гвардееца, го ощипа над лакътя. Тя събра сили и щипането й беше силничко, въпреки дебелия ръкав на мундира.

— Дявол! — изпсува гвардеецът и изпусна момичето.

— Какво? — обърна се канцлерът.