Одобрителен шум премина през събранието.

Зоологът се запъти към менажерията и скоро се върна. На показалеца му беше кацнал голям стар папагал с дълга червена брада.

Спомнете си: когато Суок скиташе през нощта из менажерията — спомнете си! — един от папагалите беше й се сторил подозрителен. Вие си спомняте, че тя видя как той я гледаше и как, престорил се на заспал, се усмихна в дългата си червена брада.

И сега на пръста на зоолога, също тъй удобно, както на своята сребърна пръчица, беше кацнал същият този червенобрад папагал.

Сега той се усмихваше твърде недвусмислено, зарадван, че ще издаде клетата Суок.

Зоологът заговори с него на немски. На папагала показаха момичето.

Тогава той изпляска с криле и извика:

— Суок! Суок!

Гласът му приличаше на трясъка на стар вратник, който вятърът се мъчи да откъсне от ръждивите му панти.

Събранието мълчеше.

Зоологът тържествуваше.

А папагалът продължаваше своя донос. Той предаваше действително онова, което беше чул през нощта. Така че ако ви интересува историята за освобождаването на оръжейния майстор Просперо, слушайте всичко, което ще крещи папагалът.

О! Това беше действително рядка порода папагал. Без да говорим вече за красивата му червена брада, която можеше да направи чест на кой и да е генерал, папагалът много изкусно предаваше човешката реч.

— Коя си ти? — дърдореше той с мъжки глас.

И тозчас отговаряше много тъничко, като подражаваше гласа на момиче:

— Аз съм Суок.

— Суок!

— Изпрати ме Тибул. Аз не съм кукла. Аз съм живо момиче. Дойдох да те освободя. Ти не ме ли видя, когато влязох в менажерията?

— Не. Изглежда съм спал. Днес заспах за пръв път.

— Аз те търся в менажерията. Видях тук едно чудовище, което говореше с човешки глас. Помислих, че си ти. Чудовището умря.

— Това е Туб. Значи той умря?

— Умря. Аз се изплаших и се развиках. Дойдоха гвардейците и аз се скрих на дървото. Толкова съм доволна, че си жив! Дойдох да те освободя.

— Моята клетка е здраво заключена.

— Аз имам ключа от твоята клетка.

Когато папагалът изписка последната фраза, негодуванието обзе всички. — Ах, подло момиче! — закрещяха шишковците. — Сега е ясно всичко. Ти си откраднала ключа от наследника Тутти и си пуснала оръжейния майстор. Оръжейният майстор е строшил веригата си, счупил е клетката на пантерата и е хванал звяра, за да мине свободно по двора.

— Да!

— Да!

— Да!

А Суок мълчеше.

Папагалът утвърдително заклати брада и три пъти изпляска с криле.

Съдът завърши. Присъдата беше такава:

„Лъжливата кукла е измамила наследника Тутти. Тя е пуснала на свобода най-главния бунтовник и враг на тримата шишковци — оръжейния майстор Просперо. Зарад нея е загинал най-добрият екземпляр пантера. Затова измамницата се осъжда на смърт. Ще я разкъсат зверовете.“

И представете си: дори когато бе прочетена присъдата, Суок не помръдна!

Цялото събрание се запъти към менажерията. С вой, писък и цвърчене зверовете приветстваха шествието. Най-много се вълнуваше зоологът: нали беше надзирател на менажерията!

Тримата шишковци, съветниците, чиновниците и останалите придворни се разположиха на трибуната. Тя беше защитена с решетки.

Ах, колко нежно светеше слънцето! Ах, как синееше небето! Как блестяха плащовете на папагалите, как се въртяха маймуните, как потрепваше хорце зеленикавият слон!

Клетата Суок! Тя не се радваше на това. Навярно с очи, изпълнени с ужас, тя гледаше мръсната клетка, дето, приклеквайки, тичаха тигрите. Те приличаха на оси — във всеки случай, имаха същите багри; жълта с кафяви ивици.

Те гледаха изпод вежди хората. Понякога безшумно разтваряха алена паст, от която вонеше на сурово месо.

Клетата Суок!

Сбогом цирк, площади, Август, лисиче в клетката, мил, едър, смел Тибул!

Синеокият гвардеец изнесе момичето насред менажерията и я положи върху блестящия горещ графит.

— Позволете — рече изведнъж един от съветниците. — А какво ще каже наследникът Тутти? Ако той узнае, че куклата му е загинала в лапите на тигъра, той ще умре от сълзи.

— Тсс! — пошепна му съседът. — Тсс! Наследника Тутти приспаха… — Той ще спи непробуден сън три дни, а може би и повече…

Всички погледи се устремиха върху розовата жалка топка, която лежеше в кръга между клетките.

Тогава влезе укротителят, който плющеше с камшик, и пистолетът му блестеше. Музикантите засвириха марш. Така Суок за последен път излезе пред публиката.

— Але! — викна укротителят.

Желязната врата на клетката изтрещя. От клетката тежко и безшумно изтичаха тигрите.

Шишковците се закискаха. Съветниците захихикаха и затресоха перуките си. Камшикът плющеше.

Три тигъра се спуснаха към Суок.