Тя се отърси от безпокойството, бързо се ориентира и видя бараката, където бе оставила Репхайм. Наведе глава, за да се предпази от парещите сачми замръзнал дъжд, и хукна към бараката. Също като предишната нощ, щом докосна резето, Стиви Рей не можа да не си помисли: Моля те, дано е мъртъв… Ще бъде по-лесно, ако е умрял…

В бараката беше по-топло, отколкото тя предполагаше, и миришеше странно. Наред с мириса на косачката за трева и другите градинарски инструменти, съдържащи моторно масло и газ, както и различните пестициди и торове, складирани на лавиците, имаше и нещо друго, от което настръхна. Стиви Рей заобиколи инструментите и бавно вървеше към дъното на бараката, когато осъзна на какво й напомня миризмата. Прозрението я накара да забави крачка и накрая да спре. Бараката, изпълнена с мириса на Репхайм и неговата кръв, миришеше като мрака, който я обкръжаваше, след като уж умря и човечността й беше почти изцяло унищожена. Това й напомни за онзи мрачен период от дни и нощи, когато не изпитваше нищо друго освен гняв и потребност, насилие и страх.

Стиви Рей сподави ахването си, когато установи и останалата връзка с миризмата. Червените новаци, онези другите… за които не искаше да казва на Зоуи, имаха същата миризма. Е, не беше абсолютно еднаква и тя се съмняваше дали нечие друго обоняние, не толкова изострено като нейното, ще долови сходството. Стиви Рей обаче разбра каква е връзката и кръвта й се смрази от лошо предчувствие.

— Отново дойде при мен сама — каза Репхайм.

Думите на Репхайм се разнесоха към нея от мрака. Тя не виждаше чудовището в него, пък и гласът му звучеше обсебващо и сърцераздирателно човешки. Именно това го спаси предишния ден. Човечността му трогна Стиви Рей и сърцето не й даде да го убие.

Днес обаче гласът му звучеше различно и по-силно. Това я успокои и същевременно разтревожи.

Тя прогони безпокойството. Стиви Рей не беше безпомощно хлапе, което тича да се скрие при първия знак за опасност. Определено можеше да срита птичия му задник. Тя изправи рамене. Беше взела решение да му помогне да се махне оттам и точно това щеше да направи.

А ти какво очакваше? Джон Уейн и кавалерията ли? — Стиви Рей се престори на майка си, когато някой от братята й беше болен и хленчеше, и тръгна към гарвана-демон. Тъмните му очертания, свити в дъното на бараката, се фокусираха и тя го погледна сериозно. — Е, не си мъртъв и седиш. Сигурно се чувстваш по-добре.

Той леко наклони глава на една страна.

Кой е Джон Уейн и кавалерията?

— Изразът означава, че добрите идват да те спасят. Но не се вълнувай, защото армията няма да дойде. Имаш само мен.

— Ти не се ли смяташ за една от добрите?

Репхайм я изненада със способността си да води смислен разговор е нея и Стиви Рей си помисли, че ако затвори очи или отмести поглед от него, може да се заблуди, че той е обикновено момче. Разбира се, тя знаеше, че не е така. Никога нямаше да затвори очи в негово присъствие, нито да отмести поглед. Репхайм определено не беше обикновен,

— Да, добра съм, но не съм точно цяла армия. — Тя го огледа. Видът му беше ужасен… осакатен, окървавен и сломен… но вече не лежеше свит на една страна, а седеше, облегнал се предимно на здравата си лява страна на стената на бараката. Беше се завил с хавлиите, които Стиви Рей му остави. Очите му бяха ясни и нащрек и не се отместваха от лицето й. — Е, по-добре ли се чувстваш?

Както ти каза, не съм мъртъв. Къде са останалите?

— Останалите гарвани-демони избягаха с Калона и Неферет.

— Не, имам предвид другите човешки синове и дъщери.

— А, приятелите ми. Повечето спят. Затова нямаме много време. Няма да бъде лесно, но смятам, че измислих как да те измъкна оттук. Стиви Рей млъкна и престана да чопли ноктите си. — Можеш да вървиш, нали?

— Ще направя каквото е необходимо.

Какво означава това, по дяволите? Само ми кажи да или не. Важно е.

— Да.

Стиви Рей преглътна с усилие, като чу как той изсъска думата, и реши, че е сгрешила, че ако не го гледа, би го помислила за обикновен.

— Добре, тогава да вървим.

Къде ще ме водиш?

— На място, където ще бъдеш в безопасност и ще оздравееш. Не може да останеш тук. Със сигурност ще те намерят. Хей, нали нямаш проблема на баща си да бъдеш под земята?

— Предпочитам небето пред земята — огорчено отговори Репхайм, като накъсваше думите и съскаше.

Стиви Рей сложи ръце на кръста си.

— Това означава ли, че не можеш да отидеш под земята?

— Предпочитам да не го правя.

А предпочиташ ли да останеш жив и скрит под земята, или тук горе, където всеки момент може да бъдеш намерен и мъртъв? — Или нещо по-лошо — помисли си тя, но не го каза.

Репхайм не отговори и Стиви Рей се запита дали той иска да живее. Не се беше замисляла за тази вероятност. В това би имало логика. Другите гарвани-демони бяха решили, че Репхайм е мъртъв, и го бяха оставили, а съвременният свят беше несравнимо по-различен от времето, когато той бе живял… и тероризирал селата на индианците чероки. Объркала ли беше Стиви Рей нещата, като не го остави да умре?