– Не ме изоставяй, Репхайм. Моля те, не ме изоставяй -проплакваше тя.

На хоризонта зад тях Афродита първоначално си помисли, че вижда изгряващото слънце, но след като го погледна повторно, осъзна, че не е слънцето, а огромен бял бик, който се покатери върху трупа на черния, загинал в опит да спаси днешния свят.

Видението приключи. Никс изпрати на Афродита лек ветрец, за да успокои треперещата й душа.

О, богиньо!
– прошепна тя.
– Не. моля те, не. Изборът, направен от някакво момиче, може ли да наруши баланса между Светлината и Мрака в целия свят? Как изобщо е възможно това?

Помисли, че твоят избор на доброта отвори пътя на цял нов вид вампири, каквито преди това не бяха съществували.

Червените? Но те вече съществуваха, преди аз да направя каквото и да било.

Да, но пътят към тяхната човечност беше затворен, преди да направиш своята саможертва. Твоят избор го отвори за тях. А не си ли и ти просто едно момиче?

О, мамка му. Разбрах. Зоуи непременно трябва да се върне.

Тогава Хийт трябва да напусне владенията ми. Това е единственият начин Зоуи да избере да се върне в тялото си, ако успее да събере душата си в едно.

Как да го убедя да си тръгне?

Единственото, което можеш да направиш, е да им дадеш информация, дъще моя. Изборът трябва да си остане техен. На Хийт, Зоуи и Старк.

Изведнъж Афродита се понесе обратно. Отвори очи и примига от болка, опитвайки се да се фокусира през мъглата и кървавите си сълзи.

– Ти се завърна при мен!

Афродита се изправи. Беше замаяна, а главата й пулсираше от болка, която вече доста добре познаваше.

– Изпий това, красавице моя. Трябва да се подкрепиш след подобно пътешествие.

Дарий й поднесе бокал и й помогна да отпие от него.

– Трябва да стигна до Старк - каза тя, след като изпи виното.

– Но очите ти... трябва да си починеш.

– Ако сега тръгна да си почивам, има вероятност целият шибан свят да иде по дяволите. Буквално.

– Тогава ще те заведа при Старк.

Афродита се чувстваше замаяна и слаба, но решително се подпря на своя воин и се върна във Фи-анна Фоил, къде-то почти нищо не се бе променило. Сгиат не откъсваше очи от своя бранител, който бавно и методично нанасяше удари по Старк с острието си.

Афродита реши да не губи време и отиде право при Сгиат:

– Трябва да говоря със Старк. Веднага.

Сгиат я погледна и по треперещото й тяло и кървавите очи се досети какво се е случило.

– Използвала си дарбата си?

– Да. И трябва да кажа на Старк нещо, иначе ще стане много зле. За всички. Много, много зле.

Кралицата кимна и направи жест към Афродита да я последва към Сеол не Ги.

– Имаш само минута. Говори ясно и бързо. Ако го задържиш тук прекалено дълго, ще загуби пътя си към Отвъдното и няма да може да се завърне там, докато не се възстанови от днешното си пътуване, а трябва да си наясно, че възстановяването ще му отнеме седмици.

– Разбрах. Имам само един шанс. Готова съм.

Сгиат докосна ръката на своя бранител. Беше като ласка, но предизвика бурна реакция в тялото му. Спря се точно преди да нанесе поредния удар. Погледът му остана върху Старк, но с дрезгав глас попита:

– Мо бапн ри? Кралице моя?

Повикай го обратно. Пророчицата трябва да говори е него.

Очите на Сеорас се затвориха, сякаш тези думи го нараниха, но когато ги отвори, каза просто:

– Добре, жено, както искаш.
– После постави свободната си ръка на челото на Старк. Чуй ме, момче, трябва да се върнеш.

Старк залитна назад, инстинктивно вдигайки меча си, така че случайността и рефлексите му бяха тези, които отклониха смъртоносния удар на Другия, който беше самият той и все пак не напълно.

– Защо го правиш?
– извика Старк.

– Казах ти вече. Единственият начин да минеш оттук е да ме победиш, а аз не искам да умирам.

Двамата воини се въртяха в кръг бавно и внимателно.