– Не, не ти си арогантен. А аз.

Изведнъж огледалният образ започна да се размива, Старк осъзна, че е на прав път, и настъпи.

– Аз също съм егоистичен. Така убих ментора си. Бях прекадено себичен, за да допусна някой да ме победи.

– Не!
– изкрещя червеноокият Старк.
– Не беше ти, аз бях.

Виждайки пролуката, Старк нападна отново.

– Грешиш и много добре го знаеш. Ти си лошото в мен, но все още си част от мен. Един воин не би могъл да го признае, но шаманът в мен започва да го разбира.

Докато говореше, Старк продължаваше да настъпва неуморно.

Ние сме арогантни. Понякога сме гадни. Имаме много сприхав нрав и когато сме раздразнени, си изливаме някъде злобата. „

Думите на Старк сякаш засегнаха нещо в Другия и той отвърна на удара с почти невъзможна скорост, нападайки Старк с изумителни умения и всепоглъщащо желание за мъст.

О. Богиньо! Дано голямата ми уста да не е оплескала пак нещата.

Докато се защитаваше, Старк осъзна, че реагира твърде предсказуемо, твърде рационално. Единственият начин да победи Другия беше да направи нещо, което той изобщо нямаше да очаква.

Трябва да му дам възможност да ме убие.

Когато той нападна, Старк осъзна, че това е шансът му. Престори се, че се оставя открит отляво. Без да се замисля, Другият се хвана в клопката и нападна така, че за миг остана по-уязвим от Старк. Той използва грешката му и с ярост, на каквато не предполагаше, че е способен, удари черепа на Другия с дръжката на меча си.

Другият падна на колене. Пъшкайки, той едва държеше меча си.

А сега ме убий, влез в Отвъдното и намери момичето.

– Не. Сега те приемам, защото независимо колко съм мъдър или колко добър съм успял да стана, ти винаги ще си част от мен.

Червените очи на Другия срещнаха кафявите на Старк. Той изпусна меча си и с едно бързо движение се хвърли напред, нанизвайки се на меча на Старк, така че дръжката достигна до гърдите му. Другият падна близо до Старк.

Стомахът го сви. Себе си! Беше убил себе си! Поклати глава и осъзна ужасната действителност.

– Не!
– заплака той.
– Аз...

Червеноокият Старк се усмихна многозначително и през окървавените си устни прошепна:

Ще се видим отново, воине. По-скоро, отколкото предполагаш.

Старк го положи върху коленете му и извади меча си от гърдите му.

Времето спря, когато божествената светлина от владенията на Никс огря меча, който проблесна е кървавото си, но все пак красиво острие и заслепи Старк, точно както последната рана, която му нанесе Сеорас, замъгли зрението му. И сякаш в един кратък миг древният бранител застана зад тях и тримата се загледаха в проблясващото острие на меча.

Сеорас заговори, без да отмества очите си от дръжката:

Да, за теб е наречен бранителският меч, момче, изкован в гореща кръв, използван само в защита на честта, вдигнат от мъж, избран да пази една Аса, бани ри, кралица. Острието му е обточено до такава острота, която срязва без болка, и Бранителят, който носи това острие, ще удря без жалост, страх и благост онези, които искат да осквернят великото ни потекло.

Старк взе меча като хипнотизиран и остави светлината да заиграе в скъпоценните камъни по дръжката му.

– Петте кристала съставляват непрекъснатия пулс на би-ещото сърце на бранителя, ако той е избран да защитава честта по-напред от живота.
– Сеорас замълча и най-после откъсна поглед от меча. — Ти ли си този воин, момчето ми? Ще бъдеш ли истински бранител?

– Искам да бъда - отвърна Старк, опитвайки се да застави меча да бие в едно със сърцето му.

– Значи трябва винаги да постъпваш с чест и да пращаш враговете си на по-добро място. Ако можеш да правиш това като бранител, а не като момче, ако имаш чиста кръв, душа и ум, ще откриеш най-големия ужас в лекотата, с която приемаш и изпълняваш този вечен дълг. Но знай, че няма връщане назад, защото такъв е законът. Забрави за воинската ярост, злоба, предубеждение и мъст. Само твоята непоколебима вяра в честта може да ти бъде награда. Няма гаранция, че ще получиш любов, щастие или облага. Ние не оставяме нищо след себе си. — В очите на Сеорас Старк видя безгранично примирение. — Ще носиш дълга си вечно. Сега знаеш истината. Решавай, синко.

Образът на Сеорас изчезна и времето започна отново да тече. Другият беше на колене пред него и го гледаше с очи, пълни със страх и примирение.

Умри с чест. Когато Старк изрече тези думи наум, дръжката на меча му запулсира в ритъма на собственото му сърце. Той хвана дръжката с двете си ръце, за да се наслади на усещането.

Изведнъж тежестта на острието сякаш оживя и изпълни Старк с невероятна и изненадваща сила. Без колебание и емоция той изписа дъгата на лунния сърп с финалния си удар, забивайки острието в Другия, разсичайки го надве.