Отвори телефона.

Ръката й трепереше, всичките й вътрешности се бяха свили в тръпнеща топка. Вълнението й се предаде на Джем. И двамата горяха от напрежение и възбуда.

— Как си, мъжленцето ми?

Докато говореше, усещаше как Джем бавно прониква в нея.

— Добре съм… Излязох малко по магазините…

Този разговор с Халюк за нея беше отмъщение за всички неща, които беше и не беше направил. В същото време обаче беше начин да покаже и на Джем, че има още един мъж, с когото се люби, и искаше да извлече максимално удоволствие от това.

— Търся си секси нощница… надявам се, че няма да си много уморен тази вечер…

С всяко следващо изречение гласът й звучеше все по-предизвикателно и подканващо.

— Селин ще остане при майка ми тази вечер.

Докато говореше, двамата с Джем се гледаха право в очите. При всяко изречение, Айдан леко приплъзваше тялото си.

— Така ли… Много ли…

Леко повдигна телефона от ухото си така, че и Джем да можеше да чува какво казва Халюк.

— И аз… До довечера, скъпи…

След разговора продължиха да се любят. Неочаквано бяха открили нова, възбуждаща игра. Споделеното чувство за вина, скандалното погазване на моралните норми ги караше да се чувстват различни, откъснати от целия свят, с всичките му хора и табута. Примиращи, пламенни, тръпнещи, стенеха в най-сладостното удоволствие на ада, горяха в най-горещия му огън.

В желанието си да изпитва все нови и нови възбуди Айдан пристъпваше всички граници и това неотклонно променяше и самата й същност.

В коридорите на горния етаж на банката под приглушената светлина на бронзовите лампи, осветяващи картините по стените, се чуваше тих шепот, който много скоро се превърна в мощно бръмчене — цялата сграда се разтресе. Директорът на банката напускаше и всички говореха за това. От къде започна всичко, кой пръв заговори за това — не се знаеше, но до вечерта и най-големите скептици повярваха на слуха.

На сутринта слуховете се превърнаха в истина — директорът не дойде на работа. Подобно на пиле с откъсната глава, цялата банка се тресеше, всички се опитваха да разберат какво става. И както се случва на такива места, клюките предшестват истината — подчинените се опитваха да разгадаят „защо“. Тези, които съжалиха, не бяха много, но затова пък изпълнените с надежди не бяха никак малко. Предстояха промени от горе до долу. Някои щяха да се изкачат едно стъпало нагоре. Задкулисните игри започнаха още от сега. Естествено най-кървава предстоеше да бъде борбата в „горните“ етажи — между заместниците на директора. Подобно на крокодили в плитки води, всички се готвеха за лов: създаваха се групички, правеха се съглашения, преценяваха се съотношенията „полза — вреда“, пресмяташе се степента на загуба в случай, че са заложили на грешна карта…

И Айдан беше един от крокодилите. Някак си рефлекторно, без да се замисли, се включи в задкулисните надигравания. Не смяташе, че може да стане директор, беше млада за това, а и имаше други на по-високи длъжности от нейната. Тя искаше Хасан да стане директор. От една страна знаеше, че случи ли се, това ще заздрави позициите й в банката, от друга — водеше се от чисто приятелски съображения.

В тези бесни дни Айдан се чувстваше като застанала под водите на водопад. За разлика от останалите обаче, водата не я мокреше — усещаше шума й, миризмата й, но не се мокреше. Беше вътре в случката, но случката беше извън нея. Тайният свят, в който живееха двамата с Джем, й действаше като разтворен чадър — пазеше я от външния, видим свят, притъпяваше амбициите й и желанието й за издигане.

Може би това беше причината, поради която Айдан живо се включи в играта. Надаваше повече от друг път ухо на клюките — интуицията й й подсказваше, че не бива да охлабва и изтънява връзките си с видимия свят. При всеки удобен случай се опитваше да се приобщи към него.

По четири-пет пъти на ден се срещаха с Хасан и си разменяха клюки — анализираха, пресмятаха, опитваха се да прогнозират. Шепотът заглушаваше всички останали гласове в банката. Понякога чутото ги изпълваше с надежда, друг път — обратно.

Докато обядваха, Хасан беше неспокоен.

— Ще направят Еркан директор… Почакай и ще видиш… Днес го търсили от Америка… Май не искат добър човек, щом са се спрели на този дилетант. Селянин, не знае как се държи вилица и нож, камо ли за друго… Като иде в ресторанта, не може да си поръча, бърка имената на ястията, а за шампанско изобщо не е чувал — една марка не може да назове…

— За бога, не говори глупости… Какво общо има банката с шампанското… И от къде си сигурен, че тъкмо него ще изберат, говорят се още толкова други неща…

— Казват, че го търсили от Америка…

— Хасан, чух, че и тебе са те търсили сутринта от Америка, всеки казва нещо.

Лицето на Хасан грейна. Чутото до такава степен го зарадва, че не можеше да се сдържи.

— Мене ли са търсили?

— Така чух…

— Чудесно…

— Търсиха ли те наистина?

— Не.

— Тогава кое му е чудесното?

— Значи за всекиго говорят така, не само за Еркан…

— Е, Хасан, нали ти казах преди малко, че всеки си измисля по нещо…