— Не говори така, дойке, нищо няма да стане…

— Докато бях жива, на никого не се оставих в тежест, и като умра, не искам да съм… Хайде, повикай ги да дойдат. Да не караме докторите да чакат.

Айдан пристъпваше до количката и държеше дойката за ръката. Преди да влезе в операционната, старата жена се обърна към нея и като че й доверяваше някаква тайна, тихо рече:

— Ако не си закусвала, в шкафчето има от кекса, дето го донесе вчера.

Айдан се наведе и я целуна.

— Не се бой! Халюк ще бъде до тебе!

На партера на болницата имаше много хубаво кафене, но Айдан не слезе в него, а се върна в стаята. Затвори вратата зад себе си, седна на един стол и докато тялото на дойката пътуваше на границата между живота и смъртта, зачака да получи знак от едното или от другото.

Знаеше, че този знак ще й донесе Халюк — пръв той ще дойде в стаята и още преди да каже каквото и да е, по лицето му ще разбере как е приключило пътуването.

Айдан и по-рано беше виждала върху лицето му и единия, и другия знак. Тъжен и мълчалив, когато баща й почина, и усмихнат, сияещ от радост, когато Селин се роди. Както сега присъства на операцията на дойката, така навремето присъства и на раждането на Селин. Селин се роди рано сутринта. Цяла вечер Халюк остана при нея. Хапеше устни, когато викаше, бършеше челото й, когато болките й преминаваха. Заведе я под ръка до родилната зала. И когато акушерката каза да повикат лекаря, плахо се опитваше да скрие вълнението в гласа си. Докато чакаха лекаря, болките й следваха всяка минута. Една желязна, нажежена до червено, ръка стискаше вътрешностите й като клещи и ги теглеше надолу към слабините й. Всичко в нея се раздираше на хиляди парчета и Айдан се боеше, че няма да издържи. В този момент не мислеше за бебето. Искаше да се отърве от нечовешките болки. Знаеше, че не може да избяга от тях. Трябваше да ги изтърпи и това я изпълваше с ужас. „Господи, помогни ми!“ — стенеше, потънала в пот. Ако беше възможно, щеше да се откаже да ражда. В кратките паузи между болките се опитваше да си поеме въздух и да облекчи страданието. Когато болката започнеше отново, издаваше странни звуци, смесица от стонове, крясъци, плач. Коремът й се напрягаше, ставаше твърд като камък и после бавно и мъчително като че се опитваше да се смъкне в слабините й. За миг си помисли, че никога няма да роди, че детето ще умре в нея и завинаги ще си остане в нея. „Главичката се показва“ — чу гласа на доктора. „Ще се спася“ — беше първото, което й мина през ума, но после я обзеха чувства, които не познаваше преди… После все разказваше, че в този миг пред очите й блеснало странно сияние и въпреки ужасните болки, изпитала една силна радост, каквато не била изпитвала преди това, почувствала прилив на сили и вяра, каквито не била чувствала преди това — подобно на мига, в който за пръв път чуем гласа на Бога и видим чудото, което сътворява: „Раждам! Аз раждам!…“ Заедно с разкъсващите болки чувстваше това: „Аз раждам!“ След малко от нея щеше да се откъсне плът от плътта й, кръв от кръвта й, още по-сетне щеше да започне да върви, да говори, да мисли независимо от нея. Не можеше да облече в думи мислите си, но чувстваше, че сътворява чудо. Изведнъж вътрешностите й се опразниха, една топла вода се изля между бедрата й. В този момент видя лицето на Халюк. Изглеждаше странно — челото бледо, бузите — зачервени, но грейнало, щастливо и малко гордо! „Дъщеря ни се роди, скъпа!“ — каза й.

— Всичко наред ли е?

— Наред е, скъпа, едно малко розово момиченце!

Когато донесоха в стаята бебето и й го подадоха — зачервено, с подути клепачи и сбръчкано личице, пое го спокойно, като нещо чуждо. Майчината любов, за която всички говорят, я нямаше. Не чувстваше нищо към бебето. След малко една вряла и кипяла в тези работи акушерка й каза. „Изкарай гърдата си.“ Припряно, несръчно и с малко срам изкара гърдата си и тогава малкото червено сбръчкано личице, с устнички по-малки от черешка, се залепи за гърдата й и започна да суче. Чу се странен звук „цок, цок“, все едно някой удряше с клонка по водата. И в този миг всички прегради рухнаха, след няколкото минути на безразличие в душата изригна мощен гейзер от чувства, като струята на нов петролен кладенец, и тя разбра, че никога повече няма да може да се откаже от малкото същество в ръцете си, че никога повече няма да го остави и няма да може да живее без него.

Спомените й я накараха да се усмихне. В стаята не разрешаваха да се пуши. Отвори прозореца и запали цигара. Ако дойката й умреше, щеше да й е мъчно, но знаеше, че скоро ще й мине. Обичаше и страдаше за възрастната жена, защото знаеше, че трябва да я обича и да страда. Това беше обич, диктувана от разума. Обичта, която изпитваха една към друга, не беше пропорционална. Но ако дойката починеше, болката на Айдан щеше да бъде истинска.

Душата й, която се луташе между обърканите чувства на двете реалности, се боеше от раздвоение, затова се нуждаеше от силни емоции. Надяваше се, че подобно на мощен удар, силните чувства ще я разтърсят из основи и ще върнат всичко на мястото си. Или най-малкото — ще й покаже, че това, което преживява, не е чак толкова важно. Душата й, готова да поеме всякакви силни, разтърсващи чувства, стоеше отворена, подобно разцъфналата бяла фунийка на огромен татул, и чакаше. Усещането за безпомощност, което събуждаше у нея болничната стая, натрапчивото чувство, че смъртта е някъде наблизо, мисълта, че може да загуби близък човек и да не го види никога повече, подсилваха обичта, съжалението, мъката, в чиято истинност не беше твърде сигурна. В такава обстановка и не до там искрената обич като че ставаше истинска.

Сред всички тези объркани мисли в съзнанието й се мяркаше още една — че ако дойката умре, няма да може да се срещне с Джем, и показваше, че егоизмът в живота се проявява с пълна сила дори ако на прага дебне смъртта. Е, ако смъртта станеше реалност, вероятно той щеше да се отдръпне крачка назад.

Седеше с наведена глава, загледана в каретата на пода, когато вратата се отвори. Пое дълбоко дъх. Знаеше, че погледнеше ли, щеше да види един от знаците — на смъртта или на живота. Бавно повдигна глава. Усмихнат, Халюк стоеше до вратата. Въздъхна „Господи!“

— Как е?

— Много добре!

— Операцията свърши ли?

— Не, но страшната част мина, от тук нататък нищо не може да се случи.

Айдан се разплака. Халюк се приближи до нея, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. Прегърна я и я притисна към гърдите си.

— Недей, скъпа, недей да плачеш, всичко е наред. Изкара късмет женицата.

— Добре… Добре… Знам… Но много ми се беше събрало напоследък.

Когато Айдан се поуспокои, Халюк я остави да седне.

— Аз тръгвам, скъпа. Ако искаш, и ти си върви вече. Без друго няма да можеш да я видиш веднага. Ще остане за наблюдение в реанимация.

— Не, не. Ще чакам операцията да свърши, да чуя, че всичко е минало, и тогава…

— Аз да остана ли при тебе?

— Не, не, ти си гледай работата… Благодаря ти… Ще сляза в кафетерията, ще изпия един чай да се съвзема малко. Ти си отивай в отделението, не ме мисли мене…

Айдан остана в стаята, докато младият лекар не дойде да й каже, че всичко е минало благополучно и че болната е настанена в реанимация. Едва сега си даде сметка, колко е изморена. На излизане от болницата се чувстваше по-спокойна, но умората и напрежението си бяха казали думата — всичките й сили я бяха напуснали.

След белите тихи коридори на болницата улицата й се стори прекалено пъстра и многолюдна. Хората, без да подозират за трагедията й, щъкаха насам–натам под лятното слънце. Почувства глад. Влезе в един ресторант и си поръча нещо за ядене и чаша бяло вино. Ядеше механично, без да мисли. Дори за Джем не се сети — всичките й сетива се бяха притъпили от напрежение и умора. Към края на обяда малко се посъвзе. Мисълта, че ще се срещне с Джем, й подейства възбуждащо. Започна да си фантазира. Не можеше да седи повече на тази маса. И защо ли влезе в ресторанта, само да губи време! Искаше да е при Джем!