— Малко повече от десетина години.

— И не си ми казал…

— И как да ти го кажа? „Здравей, аз съм Джем и съм член на управителния съвет!“ Така ли?

И с думи, и с поведение Джем разклащаше ценностната й система — с лекота превръщаше важните за нея неща в маловажни. Тя дни наред се опитваше да разплита задкулисни интриги, Хасан изпадаше в нервна криза, че не го избраха за директор, Еркан едва успяваше да скрие радостта си от назначението, а Джем беше член на управителен съвет и се шегуваше с това, все едно не беше нищо! Обзе я непреодолимо желание да се люби с него.

— Хайде да отидем оттатък!

Вървяха заедно по коридора. Джем леко я докосна по ръката. Айдан си мислеше за това, което щяха да правят след малко, и за онова, което бяха правили преди, когато видя, че една от вратите, покрай които минаваха, е отворена. Погледна и видя цял куп макети на сгради.

— Това какво е?

Джем побърза да затвори вратата с притеснение, което не беше виждала у него преди:

— Нищо, няма значение.

Айдан спря и отвори вратата, която Джем затвори преди малко.

Странни куполи, наклонени покриви, остри кули, тесни в основата, разширяващи се нагоре небостъргачи, стояха едни до други като пришълци от друг свят. Айдан влезе в стаята и започна да разглежда макетите един по един. До сега не беше виждала подобни сгради. Един от макетите непрекъснато се въртеше около оста си, в един много висок небостъргач течеше водопад, една от сградите приличаше на обърнат обратно чадър, покривът на друга приличаше на мидена черупка, някои покриви се приплъзваха и се отваряха ту от едната, ту от другата страна.

Погледна Джем. Усмихваше се смутено, опрян о рамката на вратата.

— Какво е това?

Темата явно не беше приятна за Джем и затова отговорът му прозвуча малко нервно:

— Макети на сгради.

— И кой ги е правил?

— Кой ще ги прави, Айдан, аз!

— Добре, а ще направиш ли истински по тях?

— Не.

Айдан го гледаше с възхищение. Най-после бе открила една хубава черта в мъжа, с който се любеше.

— И защо няма да направиш?

— Защото ще се срутват…

— Как така ще се срутват?

— Ами така! Покривът слиза на нивото на партера. Това имам предвид, като казвам, че ще се срутят.

— Но те са много хубави! Защо се срутват?

Джем въздъхна. По лицето му бяха изписани срам и притеснение едновременно. Никак не му харесваше, че Айдан го видя такъв.

— Защото не издържат на законите на статиката, затова… Може да са красиви, но не са реални. Или за построяването им трябват толкова много пари, че не си струва.

Айдан седна на пода между макетите.

— Но искаш да ги направиш, нали?

— Добре би било, ако ги направя…

— Никога не си ми споменавал, че имаш такива желания… Изобщо не предполагах такова нещо…

Джем нищо не каза.

— Не обичаш да споделяш, нали? Любиш се с мен, споделяш греха ми, пазиш тайната ми, но до ден-днешен не изпита нужда да споделиш плановете си, мечтите си… Ако вратата не беше отворена, никога нямаше да разбера това.

— Не е нещо, което си струва да знаеш, скъпа. Хайде, ела да отидем оттатък.

— От кога се занимаваш с това?

Раздразнението му не убягна на Айдан.

— Много отдавна.

— Баща ти знае ли?

— Не!

— Кой знае?

— Никой.

— До сега в живота ти никога ли не е имало човек, когото да обичаш толкова, че да споделиш с него мечтите си? Никога ли не си обичал истински жена?

— Е, сега с психоанализа ли започваме — изропта Джем. Наведе се и хвана Айдан за ръцете и й помогна да стане. — Хайде, ела! Има много по-приятни и интересни неща от психоанализата, уверявам те.

Айдан дълго, дълго гледа Джем в очите, после каза:

— Понякога много искам да разбера какво си мислиш, но не мога…

— Защото не е нещо, което може да бъде разбрано, скъпа…

Излязоха от стаята и затвориха вратата зад себе си. Джем си възвърна спокойствието. Гласът му прозвуча лек и подканващ, както преди:

— Хайде, ела…

Влизайки в спалнята, Айдан едва сдържаше радостта си:

— Аз ли съм единствената жена, която е видяла това?

— Ти… ти си тази щастливка, избрана от Бога, да види сградите, които няма да бъдат построени, защото ще се срутят.