— От кого е купена?

— От мен. За черквата — заекна Кълъм. — За една лира годишно. Тази могила принадлежи на църквата.

— Ти ми отне могилата!

Думите бяха изречени тихо, но злобно и Кълъм почувства тяхната жестокост.

— За църквата. Да — каза той пресипнало. — Договорът… договорът беше подписан тази сутрин. За вечни времена.

— Знаеше, че аз искам тази земя, нали?

— Да. — Единственото нещо, което виждаше, бе ослепителната светлина, която струеше от очите на баща му и го изгаряше, отнемаше душата му. — Да. Да. Но аз реших, че трябва да се даде на църквата. Могилата принадлежи на Божия храм.

— Значи ти се осмели да ми се противопоставиш?

Настъпи напрегнато мълчание. Дори Брок се ужаси от силата, която сякаш извираше от Струан и обгръщаше всички наоколо.

Кълъм очакваше удара, който знаеше, че ще последва — те всички го очакваха. Но Струан отпусна юмруци и се отдалечи.

Брок се засмя гръмогласно. Звукът отекна в тишината и всички трепнаха ненадейно.

— Престани, Брок! — обади се Куанс. — Млъкни!

— Добре, Аристотел, добре.

Търговците се разделиха на малки шушукащи групички и Хибс извика с треперлив гласец:

— Заповядайте насам, господа!

Брок изучаваше почти съчувствено Кълъм.

— Помислих, че дните ти са преброени, момче — каза той. — Не познаваш този дявол, както аз го познавам. Пази гърба си! — После се приближи до Хибс, за да плати земята си.

Кълъм цял трепереше. Усещаше погледите на хората. Чувстваше техния страх. Или може би ужас?

— Защо, за бога, не го попита — каза Роб, едва съвзел се от шока. — А? Преди да го направиш?

— Той нямаше да се съгласи, нали така?

— Не знам. Не знам. Може би щеше. Или щеше да остави Брод да го купи… — Роб спря, като търсеше нужните думи. — И не обръщай внимание на това, което казва Брок. Той само се опитва да те уплаши. Няма нужда да се безпокоиш. Изобщо.

— Мисля, че татко е дявол.

Роб потръпна неволно.

— Това е глупаво, момче. Ти си просто много изнервен. Всички сме изнервени. Среброто и… вълнението от случилото се. Не се безпокой, разбира се, че той ще разбере, когато… — Роб не довърши думите си. Обърна се и тръгна след брат си.

Кълъм не можеше да се съсредоточи. Звуците му се струваха по-силни, гласовете — по-далечни, а цветовете и хората — странни. Очите му откриха в далечината Мери Синклер и брат й. В следващия миг те вече говореха с него.

— Извинете — измънка той. — Не ви чух.

— Казах, че мястото е много хубаво за черква. — Хорацио се опита да се усмихне. — Великолепно място.

— Да.

— Баща ви винаги е искал това място. Още откакто видя Хонконг — каза Мери.

— Да. Но сега то принадлежи на Божия храм.

— Да — каза тя тъжно. — Но на каква цена?

След миг той вече не разговаряше с тях, а гледаше към Хибс.

— Какво има?

— Извинете, сър, но се отнася до квитанциите. За тези, които са купили земята — смотолеви Хибс.

— Квитанциите ли?

— Да. Квитанциите за земята. Трябва да ги разпишете.

Кълъм тръгна вяло след Хибс и механично разписа квитанциите.

Роб бързаше по Куинс роуд, без да обръща внимание на ужасените погледи, които го следваха. Гърдите го боляха от тичането.

— Дърк, Дърк! — извика той.

Струан спря моментално.

— Кажи му, че искам да го видя във връзка с неговия хълм утре сутринта.

— Но, Дърк! Кълъм само…

— Кажи му да дойде сам!

— Но, Дърк, слушай за момент. Спри се! Почакай! Бедното момче само…

— Кажи му да дойде сам!

В среднощната вахта вятърът се обърна от изток — североизток към изток и отслабна с един възел. Влажността намаля, а температурата се покачи с един градус. Капитаните на флотилията се размърдаха в корабите си и се събудиха мигновено с мисълта, че е задухал нов мусон. Цели три месеца чак до май от изток непрестанно щеше да духа влажен топъл вятър, след което също така внезапно щеше да се обърне на юг, за да започне да събира топлина и влага. После отново на изток — североизток — сух и хладен, до пролетта на следващата година, когато щеше пак да се обърне на изток и да отслабне с един възел.

Капитаните отново заспаха, но сънят им бе по-неспокоен. Източният вятър предвещаваше тайфуни.

Брок се размърда нервно в койката и се зачеса.

— Какво ти е, Тайлър? — попита го Лайза, разсънила се на часа, като жена, мъжът на която е разтревожен, а детето й — болно. Беше седнала на койката от другата страна на зловонната каюта.

— Нищо, Лайза. Вятърът се промени — това е всичко. Почивай. — Той поправи фланелената си шапчица и уморено се прозя.

Лайза стана тежко и се затътри към другия край на каютата.