Тя прехвърляше в ума си всички подходящи съпрузи. Мъжът трябва да има пари, власт и влияние. Също желязна воля и силна ръка да я държи изкъсо. „Да — помисли си Лайза. — Ще се налага от време на време да й насинява бутовете. Тя е толкова своенравна. Не е лесно да я обуздае човек. Лонгстаф би бил идеален. За съжаление е женен, макар че жена му е в Лондон и може да се почака.“

Останаха само двама в списъка.

— Тайлър?

— Господи, защо не ме оставиш на мира? Какво има сега?

— Какво ще направи този дявол Кълъм Струан?

— Не зная. Ще го убие може би. Не зная. Сигурно ще направи нещо ужасно.

— Кълъм трябва да е куражлия, щом му се опълчи така.

Брок се засмя.

— Да беше видяла лицето на Дърк. Това копеле здравата се шашна. Наистина се шашна!

— Момчето постъпи много умно, че даде земята на църквата. Спаси баща си от провал. А ти?

— Глупости, жено! Какво аз? Дърк чакаше да получи могилата. Страшно се надяваше. Щях да наддавам и да наддавам, докато цената го задуши. Ако не беше това самонадеяно нищожество, щях да поставя Дърк на колене. Да го разсипя.

— Или Струан щеше да те задуши. По същия начин.

— Не. Той искаше тази могила.

— Той още повече искаше да те види теб унищожен.

— Не. Грешиш. Спи там!

— Какво ще направи той на Кълъм?

— Не знам. Той е отмъстителен. Сега те двамата се мразят. Никога не съм виждал Дърк така сърдит. Всяка вражда между него и момчето може да ни бъде от полза.

В миг Лайза почувства силен страх. Страх за мъжа си. Страх от кървава разправа между него и Струан. Вражда, която само можеше да свърши със смъртта на единия от тях. Или на двамата. „Боже милостиви! — молеше се тя за кой ли път. — Дано се помирят! — После страхът я напусна и тя си каза, както всеки път: — Каквото ще бъде, ще бъде!“ — И тя си спомни за Хамлет и за Уил Шекспир, по когото беше луда.

— Защо не построиш театър, Тайлър? В Хонконг. Нали ще останем тук?

— Да — развесели се Брок, забравил за Струан. — Чудесна идея, Лайза! Много добре. Преди този педераст да се сети за това. Да, утре ще говоря със Скинър. Ще основа фонда. И ще повикаме актьорска трупа. За Коледа ще поставим пиеса. Измисли каква.

Лайза прехапа език. За малко да каже Ромео и Жулиета, нова би било глупаво, защото Брок веднага щеше да разбере целта. Да. Само чрез Тес можеше да се разреши спорът между Брокови и Струанови. Но връзката не трябваше да завършва трагично. Не както Монтеки и Капулети.

— Ако Горт ти беше направил същото — да ти вземе могилата, — какво щеше да направиш?

— Не знам, скъпа. Радвам се, че не беше Горт. Хайде, спи сега.

Лайза Брок се замисли. „Сега кой от двамата ще е по-добър? По-добър и за нас, и за Тес. Кълъм Струан или Дърк Струан?“

Мъглата бавно обгърна корабите, които почиваха закотвени. Приближи забулен в сенките сампан. За миг докосна леко предното котвено въже на „Уайт уич“. Към въжето се стрелнаха ръце. Бързо го сграбчиха. Замахна брадва и сампанът изчезна така безшумно, както се беше появил.

Въоръжените войници на палубата и Нагрек не забелязаха нищо необичайно. Когато има мъгла и не се забелязват други кораби или бряг, по които човек да се ориентира, движението съвсем не може да се прецени по лекия ветрец, спокойното море и бавния прилив и отлив. „Уайт уич“ се носеше към брега.

Боцманът удари осем бела и Нагрек се ужаси от мисълта за риска, който му предстоеше да поеме. „Проклет глупак! — помисли си той. — Излагаш се на страшна опасност, като си определяш подобни срещи с Тес през нощта. Не отивай! Остани на палубата или върви да спиш! Но не при нея! Забрави я, забрави днешния ден и миналата нощ!“ Вече месеци, откакто Нагрек я забелязваше, но миналата нощ по време на вахта беше си позволил да надзърне през прозорчето в каютата, в която спяха тя и сестра й. Видя я по риза, коленичила до койката си като ангел да казва молитвите си. Ризата й беше разкопчана. Твърдата й гръд опъваше бялата коприна. След като свърши молитвите си, за миг му се стори, че го е видяла. Но тя извърна поглед от прозорчето, надипли нощничката около себе си, после прокара ръце по тялото си. Ласкаво. Мечтателно. По гърдите, бедрата, слабините. После свали ризката си и застана пред огледалото. По тялото й премина трепет, после отново се облече, въздъхна и като духна пламъка на фенера, се пъхна в леглото.

И после, когато я гледаше да тича по брега с развени поли и наблюдаваше краката й, му се прииска да бъде между тях. Тогава той реши, че трябва да я има. Този следобед на борда в безсилен ужас и копнеж й пошепна, видя я да се изчервява и чу ответен шепот: „Да, Нагрек, довечера в осем часа.“

Новата вахта го смени на палубата.

— Слизай долу, Нагрек! — каза Горт и стъпи на кърмата. Облекчи зад борда, после се прозя, зае мястото му на квартердека до компасната будка и се отърси като куче. Вятърът задуха на изток.

— Усетих това. — Горт раздразнен си наля малко ром. — Проклета мъгла!

Нагрек отиде в каютата си. Свали обувките си и седна на койката, облян в пот. Задушаван от глупостта си, но безсилен да се пребори със себе си, той се измъкна от каютата и безшумно тръгна на пръсти назад по коридора. Спря пред вратата й. С влажна от пот ръка опита дръжката. Затаил дъх, влезе в каютата и затвори след себе си вратата.

— Тес? — зашепна той, като почти се молеше тя да не го чуе.

— Шшшт — обади се тя, — ще събудиш Лилибет.