Обърна се и продължи надолу по склона на могилата, а после по извисяващото се рамо на планината. Кълъм се поколеба — страхът го изгаряше. После тръгна след него, подчинен на волята на баща си.

Струан се изкачваше нагоре с мисълта, че играе нова опасна игра. Не спря да погледне назад, докато не се изкачи на върха. Голият хребет се простираше надалеч. Много по-долу Кълъм с мъка се катереше нагоре.

Обърна се с гръб към него.

Панорамата се простираше огромна. Страховита и красива — слънцето високо в синьото небе и Тихият океан — синьо — зелен килим. От морския килим се издигаха зелено — кафяви планини. На югозапад Поклю чау, Лан Тао — най-големият остров, по-голям и от Хонконг — петнайсет мили на запад и стотиците малки голи островчета и самотни скали, които заобикаляха Хонконгския архипелаг. Корабите в пристанището се виждаха ясно в бинокъла. Китай се намираше на север. Виждаше флотилиите от джонки и сампани, които сновяха по канала Лан Тай на път за хонконгските западни покрайнини. Други съдове плаваха обратно към устието на река Пърл. На север и юг, изток и запад бе оживено: патрулиращи фрегати, риболовни джонки, но никакви търговски кораби. „Е, нищо — помисли си той, — още няколко седмици, и търговските кораби ще завладеят моретата.“

Кълъм продължаваше да се изкачва с мъка по пътечката, оставена от Струан. Беше почти изтощен и само упоритостта караше ката му да се движат. Дрехите му бяха разкъсани, а лицето — одрано от трънливите храсти. Но той продължаваше нагоре.

Най-сетне стигна до върха. Гърдите му се повдигаха тежко и вятърът брулеше лицето му.

Струан беше седнал на завет на няколко крачки под върха. На земята бе простряна покривка с наредени храна и вино отгоре.

— Заповядай, момче — каза Струан и предложи половин чаша вино.

Все още задъхан, Кълъм пое виното, опита се да пие, но разля по-голямата част по брадичката си. Избърса се и го изпи на един дъх.

— Седни — каза Струан.

За учудване на Кълъм баща му се усмихваше доброжелателно.

— Ела, момчето ми. Седни. Моля те, седни!

— Аз… не разбирам.

— Гледката оттук е по-добра, нали?

— В някои моменти си дявол — каза Кълъм и почувства, че дробовете му горят от напрежението, — а сега… сега… просто не мога да те разбера.

— Купих пиле и хляб — каза баща му. — И още едно шише вино. Това харесва ли ти?

Кълъм се отпусна на земята изтощен.

— Пиле ли?

— Не си обядвал, нали? Сигурно умираш от глад.

— А могилата. Аз…

— Поеми си дъх, почини си и после яж. Моля те. Не си спал цели две нощи. Не е хубаво човек да говори на празен стомах. Яж по малко, иначе ще ти стане лошо. Склонът беше стръмен. Аз също съм уморен.

Кълъм се облегна на един камък и затвори очи да събере сили, умираше за сън. Но баща му до него разглеждаше морето през бинокъла си.

— Искам да кажа за могилата. Аз…

— Яж — прекъсна го Струан и му предложи от пилето.

Кълъм взе една кълка.

— Не мога да ям. Не мога, преди да съм се изказал. Трябваше да го направя. Трябваше. Ти никога нямаше да се съгласиш, а това беше единственият начин. Брок щеше да те разори. Той щеше да спре наддаването. Сигурен съм в това. Ако не се мразехте толкова, ти щеше да получиш могилата. Ти си причината за това. Ти. Твоя е вината. Сега могилата принадлежи на църквата и така трябва да бъде. Ти си причината за това.

— Да — каза Струан. — Разбира се. Много се гордея с теб. Ти прояви голяма смелост. Роб никога нямаше да го направи и дори и да беше помислил за това, никога нямаше да може да го осъществи.

Кълъм беше потресен.

— Ти… ти искаше от мен да направя това?!

— Разбира се, момчето ми. Беше единственото решение при създалата се ситуация.

— Ти… ти сам планира аз да направя това!

— Играх наслуки, като се надявах, че ще постъпиш така. Подсказах ти да го направиш. Когато се притесняваше, че трябва да се срещнеш с Лонгстаф… и когато ме отбягваше в Хепи вели, тогава реших, че сигурно си уредил нещата. После се заблудих, когато видях реакцията ти по отношение на Гордън. Но малко по-късно Лонгстаф каза: „Възхитен съм от другия ти жест!“ — и тогава разбрах, че си взел единственото правилно решение. Много се гордея с теб, момче! Брок със сигурност би ни заклал. Нищо не можех да направя, за да го предотвратя. Могилата беше въпрос на чест.

— Ти… ти ме остави… остави ме два дена и две нощи да се пека вада… като знаеше колко лесен е отговорът!

— Много ли беше лесен?

— За тебе — да! — извика Кълъм.

После скочи на крака.

— Да! — изведнъж гласът на Струан стана рязък. — За мен. Но не и за теб. Ти сам взе решението и затова сега си по-достоен. Сега си мъж. Ако аз ти бях предложил идеята за божи храм, ти нямаше да си в състояние да я осъществиш. Никога! Щеше да се издадеш. Трябваше да вярваш в това, което правиш. Само за миг Брок да се бе досетил, че аз заговорнича с теб, щеше да ни направи за посмешище в Азия. Щяхме да загубим честта си завинаги.

— Ти би ли ме пожертвал за тази чест? — изкрещя Кълъм. — Твоята скапана чест?

— Нашата, Кълъм — каза Струан. — Колко хубаво е човек да те чуе най-после да изругаеш. Така ставаш по-човечен, момче! Повече заприличваш на човек.

— А целият този гняв, твоят гняв, беше преструвка, нали?

— Разбира се, момче. Това беше предназначено за Брок. И за другите.

— Дори и за Роб?

— За него повече от всеки друг. Хапни малко.

— По дяволите яденето! Ти си дявол! Ще повлечеш всички ни в ада. Кълна се в Господа Бога, че аз…