— Кийока изобщо не…

— Момичета, момичета. — Аз размахах ръце, за да прекъсна невидимата нишка на сблъсъка, която теглеше Ядвига обратно към Силви. — Няма нищо. В момента не ми е до забавления с химикали.

Лицето на Ядви грейна.

— Видя ли? — обърна се тя към Силви.

— Нищо де, ще се радвам, ако успея да изпрося малко ендорфини от Ор.

Силви кимна, без да откъсва очи от партньорката си. Явно, още беше раздразнена — от нарушените правила за гостоприемство, или от споменаването за миналото й на Отрицателка. Нямах представа кое я е засегнало повече.

— Ор има ендорфини? — заинтересува се Ядвига.

— Да — потвърди Силви. — Той е долу. Кълцат го.

Ядви изсумтя презрително.

— Скапана жертва на модата. Няма да му дойде умът в главата.

Тя бръкна под разкопчания си костюм и извади пневмоампула. С напълно автоматични движения, очевидно породени от дълъг навик, завинти механизма за гърлото на шишенцето и отметна глава, после със същата механична прецизност разтвори клепачите на едното око и впръсна малко от червеникавата течност. Напрегнатата стойка веднага се поотпусна, характерният за наркотика лек гърч разтърси раменете й и пробяга надолу по тялото.

„Тръпката“ е сравнително безобидна дрога — около шейсет процента аналог на бетатанатина с добавка на растителни наркотични екстракти, които превръщат и най-обикновения предмет в загадъчно съновидение, а елементарния разговор — в потресаващо смешна беседа. Голямо забавление, ако всички в компанията го взимат, но ужасно досадно, ако гледаш на трезва глава. А главното му свойство е, че сваля напрежението и забавя реакциите, и Ядви навярно търсеше точно този ефект, както впрочем и повечето демилитаризатори.

— Значи си от Нова Пеща? — попитах аз.

— М-хмм.

— Как е там в днешно време?

— О, прекрасно. — Тя не успя да удържи усмивката си. — Най-красивият блатен град в Южното полукълбо. Туристическа забележителност.

Силви надигна глава.

— Оттам ли си, Мики?

— Да. Но беше отдавна.

Вратата на апартамента звънна, после се разтвори широко и на прага застана Ор, все още гол до кръста. Шията и дясното му рамо бяха обилно намазани с оранжево органично лепило. Като видя Ядвига, той се ухили.

— Значи си вдигнала градуса, а?

Ор прекрачи в хола и метна купчина дрехи на креслото до Силви, която сбръчка нос. Ядвига поклати глава и размаха празното шишенце срещу гиганта.

— Свалям го. Определено го свалям. Вече съм слязла под нулата.

— Казвал ли ти е някой, че имаш проблем с наркотиците, Ядви?

Дребната жена се разкиска неудържимо. Усмивката на Ор стана още по-широка. Той опули очи като наркоман и разтресе ръце пред лицето си. Ядвига избухна в смях. Веселието й беше заразително. Видях как по лицето на Силви плъзва усмивка и открих, че също се смея.

— Къде е Кийока? — попита Ор.

Ядви кимна към стаята, откъдето беше дошла.

— Спи.

— А Ласло още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви наостри уши.

— Коя мацка?

Ор примига.

— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. — Той изду кокетно устни и притисна отстрани с длани мощните си гръдни мускули, но веднага се навъси и престана, защото шевовете още не бяха заздравели. — Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.

— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение — ухили се Ядвига. — Не представлява търговска ценност. Виж, аз…

— Някой да е чул нещо за цитаделата? — попитах небрежно аз.

— Да, долу чух последните новини — изсумтя Ор. — Изглежда, някакъв смахнат е изтрепал половината висши Бради в Текитомура. Разправят, че липсвали приставки. Човекът най-спокойно им ги изрязал от гръбначните стълбове, сякаш цял живот само това е вършил.

Забелязах как Силви плъзна поглед надолу към джоба ми, после ме погледна в очите.

— Дивашка работа — обади се Ядви.

— Да, и напълно безсмислена. — Ор взе празното шишенце от кухненския плот. — Така или иначе тия типове не могат да се презареждат. За тях това е въпрос на вяра.

— Шибани изроди. — Ядвига сви рамене и загуби интерес. — Силви рече, че долу си набарал ендорфини.

— Да, набарах. — Гигантът подчертано внимателно си наля чаша уиски. — Благодаря.

— Стига де, Ор! Не се занасяй!

По-късно, когато лампите помръкнаха и атмосферата в апартамента омекна почти до сънливост, Силви избута отпуснатата Ядвига настрани и се настани до мен на дивана, където седях кротко и се наслаждавах на липсата на болка в ребрата. Ор отдавна се беше оттеглил в една от стаите.