— Помниш ли как завършва легендата? — попитах аз.

— Естествено. Ебису дава на гостоприемните рибари фантастични подаръци, но си забравя рибарското копие, нали така?

— Да.

— Връща се, значи, да си го вземе, и точно преди да почука, чува рибарите да обсъждат личната му хигиена. Ръцете му миришат на риба, не си мие зъбите, дрехите му са мръсни и смачкани. Все разни неща, дето трябва да ги отбягват децата, нали?

— Правилно.

— Да, помня как разправях тая история на Суки и Маркъс, когато бяха малки. — Мураками зарея замъглен поглед към хоризонта и прииждащите облаци. — Трябва да е било преди почти половин век. Представяш ли си?

— Довърши историята, Тод.

— Дадено. Чакай да видим… Ебису е много ядосан. Промъква се, грабва копието и докато се оттегля с гръм и трясък, зад него всичките му подаръци се превръщат в прогнил белотрев и мъртва риба. Хвърля се в морето, а рибарите месеци наред не могат да хванат нищо. Поука: грижете се за личната хигиена, но което е още по-важно, деца, не говорете зад гърба на хората.

Той ме погледна отново.

— Как се справих?

— Много добре за история отпреди петдесет години. Но тук я разказват малко по-другояче. Разбираш ли, Ебису е ужасно грозен, с пипала, човка, нокти, представлява страховита гледка и рибарите едва се сдържат да не побегнат с писъци. Но все пак овладяват страха и му предлагат гостоприемство, каквото не се полага на един демон. Затова Ебису им дава всевъзможни подаръци, крадени от корабите, които е потопил, после си тръгва. Рибарите дружно въздъхват от облекчение и почват да си приказват колко е чудовищен, колко е ужасен и колко хитри са били да получат от него всичките тези подаръци, а насред приказките той се връща за тризъбеца.

— Значи не е копие?

— Не. Сигурно тризъбец звучи по-страшно. В този вариант Ебису носи голям, остър тризъбец.

— Да се чуди човек как не са забелязали, че го е оставил, нали?

— Млъквай. Ебису чува какви ги приказват и тихичко се измъква, обзет от черна ярост, но скоро се връща в облика на страшна буря, която заличава цялото село. Едни загиват удавени, други биват отмъкнати от пипалата му да страдат вечно в подводния ад.

— Чудесно.

— Да, поуката е същата. Не приказвайте зад гърба на хората, но което е още по-важно, не вярвайте на тия мръсни божества от Севера. — Усмивката ми изчезна. — За последен път видях Ухото на Ебису още като малко дете. Дойде откъм морето и разруши вътрешните селища по брега на Зоната. Уби стотици хора. Потопи половината товарни кораби във вътрешното пристанище, преди някой да успее да включи двигателите. Вятърът грабваше по-леките скутери и ги премяташе по улиците чак до Харланов парк. По нашия край Ухото се смята за много лош късмет.

— Е, да, лош късмет, ако някой е извел кучето си в Харланов парк.

— Говоря сериозно, Тод. Ако бурята налети и твоят надрусан приятел Влад не успее да се справи с кормилото, най-вероятно ще се преобърнем и ще се нагълтаме с белотрев много преди да наближим имението на Сегешвар.

Мураками се понавъси.

— Остави Влад на мен — каза той. — Ти гледай да разработиш приличен план за атака.

Кимнах.

— Да, бе. Приличен план за атака срещу най-яката твърдина на хайдуците в Южното полукълбо с надрусани хлапаци в ролята на щурмови отряд и жестока буря вместо прикритие. Значи призори. Дадено. Фасулска работа.

Той пак се навъси за момент, после изведнъж се разсмя.

— Тъй сладко го описваш, че нямам търпение. — Плесна ме по гърба и тръгна към пиратския кораб, продължавайки да говори през рамо. — Сега отивам да си побъбря с Влад. Тази нощ ще влезе в историята, Так. Ще видиш. Предчувствам го. Емисарска интуиция.

— Щом казваш.

А гръмотевиците на хоризонта тътнеха, сякаш притиснати в тясното пространство между земята и облаците.

Ебису се връщаше за тризъбеца си и чутото никак не му харесваше.

Утрото все още беше само мътен сив отблясък по зловещата черна грамада на буреносния фронт, когато „Набучвател“ откачи съединителите и с пълна скорост потегли през Зоната. Цялата машина дрънчеше тъй, сякаш всеки момент щеше да се разпадне, но с наближаването на бурята дори този шум заглъхна сред воя на вятъра и металното трополене на дъжда по страничната броня. По предните стъкла на мостика се лееше плътна маса вода, през която мощните чистачки се мятаха напред-назад с жално електронно скимтене. Смътно различавах, че обикновено гладката повърхност на Зоната е покрита с високи вълни. Ухото на Ебису оправдаваше всичките ми очаквания.

— Все едно пак се повтаря Касенго — извика Мураками, мокър и ухилен, докато се промъкваше през вратата, водеща към наблюдателната палуба. Дрехите му бяха подгизнали. Зад него вятърът ревеше, дърпаше вратата и се мъчеше да го последва. Мураками с усилие затръшна вратата. Автоматичните ключалки гръмко щракнаха. — Видимостта отива към нулата. Ония приятели изобщо няма да разберат какво ги е сполетяло.

— Значи изобщо няма да е като Касенго — казах аз, раздразнен от спомена. Очите ми пареха от недоспиване. — Там ни очакваха.

— Да, вярно. — Той изстиска косата си с две ръце и тръсна водата на пода. — Но пак ги напердашихме.

— Внимавай с вятъра — каза Влад на кормчията. В гласа му звучеше странна нова нотка на истинска власт, а тетраметовото му напрежение сякаш отминаваше. — Трябва да го използваме, а не да отстъпваме пред него. Натисни кормилото.

— Натискам.

Маневрата разтърси целия кораб. Палубата под нас завибрира. Дъждът заблъска покрива и стъклата още по-стръвно, докато ъгълът на навлизане в бурята се променяше.