— Звучи нелепо.

Спомних си как Силви говореше за командния софтуер на борда на „Пушки за Гевара“. Колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Щом Кои можеше да се сражава и да умре заради един призрак, кой знае какво щяха да мислят неоквелистите за Силви Ошима дори и след като процесорите й бъдат изтрити.

— Тъй ли?

— Не ме занасяй, Тод. Тя е идол. Каквото и да има или да няма вътре в нея, тя може да се превърне в ядро на нова квелистка вълна. Първите фамилии ще искат да бъде ликвидирана просто заради принципа.

Мураками се ухили свирепо.

— Какво искат Първите фамилии и какво ще получат от мен, са две коренно различни неща, Так.

— Нима?

— Да-а-а — проточи подигравателно той. — Защото, ако не окажат пълна подкрепа, ще им обещая емисарско разгръщане първа степен.

— Ами ако разберат, че блъфираш?

— Так, аз съм емисар. Да мачкаме планетарни режими — това ни е работата. Ще се пречупят като сгъваем стол, мамка им, знаеш го много добре. Ще са тъй благодарни, задето им оставям задна вратичка, че ако река, децата им ще се редят на опашка да ми лижат задника.

Тогава го погледнах и за миг пред мен сякаш се разтвори врата към моето емисарско минало. Той стоеше все тъй ухилен в блясъка на прожекторите и преспокойно можех да бъда на негово място. Спомних си каква беше реалността. Този път ме заля не чувство за общност и братство, а бруталната сила на Корпуса. Опияняващата диващина, родена от дълбокото осъзнаване, че вдъхваш страх. Че за теб си шушукат из всички Населени светове и дори в земните коридори на властта всички притихват, щом чуят твоето име. Опиянение, по-силно от първокачествен тетрамет. Мъже и жени, които могат с един жест да съсипят или просто да зачеркнат от списъка сто хиляди живота — тези мъже и жени трябваше да се научат на страх и тия уроци се преподаваха от Емисарския корпус. От нас.

Направих усилие да се усмихна и аз.

— Голям си чаровник, Тод. Изобщо не си се променил, нали?

— Нито на йота.

И изведнъж усмивката престана да бъде насилена. Разсмях се и смехът сякаш освободи нещо в мен.

— Добре. Хайде говори, негоднико. Как ще го направим?

Той театрално вдигна вежди.

— Надявах се ти да ми кажеш. Нали познаваш мястото.

— Не, питах с какви сили ще атакуваме. Нали не смяташ да използваш…

Мураками завъртя палец към „Набучвател“.

— Нашите ексцентрични приятели? Естествено, че ще ги използвам.

— Мамка му, Тод, те са просто банда хлапета, надрусани с тетрамет. Хайдуците ще ги направят на кайма.

Той небрежно махна с ръка.

— Работим с подръчни материали, Так. Знаеш как става. Те са млади, гневни и тъпкани до козирката с тетрамет, само търсят на кого да си го изкарат. Ще залисват Сегешвар, докато ние се вмъкнем да нанесем истинския удар.

Погледнах часовника си.

— Тази вечер ли смяташ да го направим?

— Утре призори. Чакаме Аюра, а според Танаседа тя ще дойде чак по малките часове. А, да. — Той отметна глава и кимна към небето. — Трябва да се съобразяваме и с времето.

Проследих погледа му. Над нас гъсти, черни купести облаци упорито се влачеха на запад през небето, където Хотей все още се мъчеше да наложи присъствието си. Дайкоку отдавна бе потънал в мътно сияние на хоризонта. А сега забелязах, че над Зоната се надига свеж вятър с характерния мирис на море.

— Какво му е на времето?

— Ще се промени. — Мураками подуши въздуха. — Помниш ли онази буря, за която очакваха да се разсее в южната част на Нуримоно. Не се разсея. А сега май е набрала сила от някакво северозападно въздушно течение и прави завой. Връща се.

Ухото на Ебису.

— Сигурен ли си?

— Естествено, че не съм, Так. Това е метеорологична прогноза, по дяволите. Но дори да не връхлети с пълна сила, малко бурен вятър и проливен дъжд ще ни дойдат добре, нали? Хаотични системи точно когато и където ни трябват.

— Това — казах предпазливо аз — много зависи от въпроса колко опитен капитан е нашият нервен приятел. Знаеш как наричат подобно време по тукашните места, нали?

Мураками ме погледна с недоумение.

— Не. Лош късмет?

— Не, наричат го Ухото на Ебису. Има една такава рибарска легенда.

— А, да.

Толкова далече на юг Ебису не е същият. В северните и екваториалните области на Харлановия свят японско-аманглийското културно наследство го превръща в бог на моретата, закрилник на моряците и, общо взето, добродушно божество. Свети Елм пък е приет като негов заместник или помощник, за да не бъдат засегнати по-християнски настроените местни жители. Но в Кошут, където още са живи традициите на източноевропейските работници, построили целия този свят, няма място за подобен благодушен подход. Ебису се е превърнал в зловещ подводен демон, с когото вечер плашат децата, истинско чудовище, с което легендарните герои като свети Елм трябва да се сражават, за да закрилят вярващите.