Оранжево сияние по сенчест и протрит под.

Посегнах към ръката й.

Както повечето тела военен образец, които бях носил, моделът „Ейшундо“ имаше вграден будилник. В определения час сънищата — ако изобщо бе имало други сънища — се преляха в изгряващо тропическо слънце над спокойни води. Отнейде долиташе аромат на плодове и кафе, дочувах тихи, весели гласове. Прохладен утринен пясък под босите ми нозе и лек, но неспирен бриз върху лицето ми. Шум на прибой.

Вчира Бийч? Вече?

Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете на избелели бермуди, вътре напипвах песъчинки, които…

Събудих се и усещанията изчезнаха мигновено. Нямаше нито кафе, нито плаж, където да го изпия. Нямаше пясък под петите или под пръстите ми. Имаше светлина, но беше доста по-бледа, отколкото в спомена, и се процеждаше през прозорците в другата стая, разливайки наоколо сиво, потискащо спокойствие.

Завъртях се внимателно и погледнах лицето на жената, която спеше до мен. Тя не помръдна. Спомних си страха в очите на Надя Макита снощи, докато се отпускаше малко по малко в съня. Леките вълни на съзнанието трепваха по ръцете й, отминаваха и спираха, сетне тя примигваше и пак се събуждаше. А после онзи внезапен и неочакван миг, когато тя потъна напълно и не се завърна. Сега лежах, гледах покоя по спящото й лице и ми ставаше още по-тежко.

Измъкнах се от леглото и тихичко се облякох в другата стая. Не исках да съм наблизо, когато се събуди.

И определено не исках да я събудя аз.

Образът на Обект 301 изникна пред мен и отвори уста. Но моята бойна неврохимия се оказа по-бърза. Рязко прокарах пръст пред гърлото си и посочих с палец назад към спалнята. Грабнах якето си от облегалката на стола, нахлузих го, кимнах към вратата и прошепнах:

— Навън.

Денят навън се оказа по-ясен, отколкото изглеждаше преди малко. Слънцето беше бледо, но на припек можеше да се стоплиш, а облаците почваха да се разкъсват. Дайкоку висеше на югозапад като призрачен ятаган, а над океана кръжаха ситни точици, навярно крилодери. Под тях, на границата на нормалното ми зрение, се мержелееха две корабчета. В тишината откъм Текитомура долиташе приглушено бръмчене. Прозинах се, погледнах кутията амфетаминова кола в ръката си и я пъхнах в джоба на якето. Засега не държах да се разсънвам повече.

— Е, какво искаше? — попитах аз образа, застанал до мен.

— Помислих си, че бихте желали да знаете, че обектът има посетители.

Неврохимията се задейства светкавично. Времето около мен застина като разкашкан сняг, докато носителят „Ейшундо“ превключваше на боен режим. Все още гледах смаяно настрани към женската фигура, когато първият изстрел профуча край мен. Зърнах проблясъка на нажежения въздух там, където прониза изображението, сетне вече се завъртах, а по якето ми пробягваха пламъци.

— Мамка ви…

Нямах нож, нямах пистолет. Бях ги оставил вътре. Нямах време да достигна вратата, а и бездруго емисарският инстинкт ме тласна в обратна посока. По-късно щях да осъзная онова, което интуицията ми знаеше от самото начало — връщането в сградата беше чиста проба самоубийство. Без да обръщам внимание на горящото яке, аз се търкулнах зад ъгъла. Бластерният лъч блесна отново, но далече от мен. Стреляха пак по Обект 301 — мислеха, че е жива жена.

Бойните им умения определено не са на ниво нинджа, мина ми през ума. Тия момчета са местни наемници.

Да, ама си имат бластери, а ти — не.

Време бе да сменя арената.

Огнеупорният материал на якето бе оставил от пламъците само черен пушек и лека топлина около ребрата ми. От обгорелите влакна сълзеше влажен полимер. Дълбоко си поех дъх и се втурнах напред.

Крясъци зад гърба ми, отначало смаяни, сетне гневни. Може би се бяха надявали да са ме очистили още с първия изстрел, или пък просто не бяха от най-умните. Трябваха им цели две секунди, за да открият огън. Аз вече наближавах съседната хижа. В ушите ми нахлу пукотът на бластерна стрелба. Край бедрото ми лъхна горещ вятър и усетих как неволно ме полазват тръпки. Стрелнах се настрани, застанах с гръб към хижата и огледах терена напред.

Още три бараки, разположени в неправилна дъга около зоната на първоначалните разкопки. Зад тях гнездото се извисяваше в небето върху масивните си решетъчни опори като някаква огромна праисторическа ракета, готова за старт. Предния ден не бях влизал вътре — имаше прекалено много празни пространства, твърде малко опори за стъпване и петстотин метра пропаст откъм страната на отвесния планински склон. Но от предишен опит знаех какво може да стори с човешките възприятия причудливата перспектива на марсианската архитектура. Знаех също така, че емисарското обучение ще издържи на изпитанието.

Местни наемници. Дръж се за тази мисъл.

Те щяха да ме последват разколебани, ако не и направо изплашени, объркани от главозамайващата необятност на вътрешното пространство, а ако имах късмет, можеше дори да ги жегне суеверен страх. Щяха да се чувстват в чужди води, да ги мъчи тревога.

Щяха да допускат грешки.

Което превръщаше гнездото в идеален терен за лов.

Стремглаво притичах през останалото открито пространство, шмугнах се между две от бараките и побягнах към най-близката греда от марсианска сплав, стърчаща над земята като дървесен дънер с дебелина пет метра. Археолозите бяха монтирали около нея метални стълбички. Прескачайки по три стъпала наведнъж, аз се изкатерих нагоре и стъпих върху издатината. Обувките ми леко се хлъзгаха по странната сплав със синкавоморав цвят. Подпрях се на един релефен техноглиф, част от най-близката решетъчна опора, увиснала във въздуха над пропастта. Опората беше висока поне десет метра, но на два метра вляво от мен имаше стълбичка, залепена с епоксидна смола за повърхността на барелефа. Сграбчих стъпалата и започнах да се катеря.