— Кога започваме? — пита той.

— Нейтън, аз съм тук и няма да заминавам. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Какво ще кажеш за утре сутрин?

— Дадено. Къде?

— Мислих по този въпрос. Намираме се в Югозападна Вирджиния, където планината е много важно нещо. Всъщност местният пейзаж е тясно свързан с историята. Откъснатостта на планините и така нататък. Мисля, че поне отначало бих искал да сме на открито. Винаги можем да се преместим. В провинцията ли живееш или в града?

— В момента съм под наем съвсем близо до града. От задния ми двор има хубава гледка към няколко възвишения.

— Да отидем да погледнем. Ще дойда в десет сутринта с малък снимачен екип и ще проверим светлината.

— Добре. Говорих с майка ми и тя категорично отказа.

— Може ли аз да поговоря с нея?

— Можеш да опиташ, обаче тя е много корава. Не й допада, че ти или който и да било ще снима филм за Джийн и за семейството ни. Смята, че ще ни представиш като невежи селяци.

— Обясни ли й, че имате право да следите заснетия материал в процеса на работата?

— Опитах се, но тя пиеше.

— Съжалявам.

— Ще се видим сутринта.

30

Нейтън живее в малка къща от червени тухли на тесен път, няколко километра западно от град Радфорд. Най-близкият му съсед обитава голяма каравана на по-малко от километър до щатската магистрала. Предната му морава е окосена, покрай тясната веранда има няколко храста. Когато пристигаме и паркираме зад лъскавия му нов пикап, го заварваме навън да играе с жълтия си лабрадор.

Първокласният ми екип се състои от новата ми асистентка Ванеса, която за целите на този проект ще наричаме Гуен, и двама свободно практикуващи от Роуаноук — впечатляващия Слейд и неговия асистент Коуди. Слейд се представя като видеограф и работи от гаража си. Притежава камера и оборудване и изглежда точно както се полага: вързана на опашка дълга коса, джинси с дупки на коленете, две златни верижки на врата. Коуди е по-млад и достатъчно мърляв. Хонорарът им е хиляда долара на ден плюс разходите. Част от уговорката е да правят каквото се иска от тях и да не говорят много-много. Обещавам да им платя в брой, без да споменавам „Скелтър Филмс“ или каквото и да било. Може да е документален филм, може да е всичко друго. От тях се иска да правят каквото им кажа и да не разкриват никакви подробности пред Нейтън Кули.

Ванеса пристигна в Радфорд снощи и двамата се затворихме в хубав хотел, където се регистрирахме на нейно име и използвахме предплатена кредитна карта. Тя каза на шефа си, че е пипнала грип и не бива да излиза от къщи няколко дни. Нищо не разбира от филмопроизводство, ама и аз не разбирам.

След неловко запознанство на алеята оглеждаме мястото. Задният двор на Нейтън е голямо открито пространство, което пълзи нагоре по склона. Стадо белоопашати елени прескачат оградата, когато ни виждат. Питам Нейтън колко време му отнема да коси тревата и той отговаря: три часа. Посочва ми един навес за трактори, където виждам модерна косачка „Джон Диър“. Изглежда нова. Той обяснява, че е момче от провинцията и предпочита да живее на открито, да ходи на лов или за риба и да пикае от задната веранда. Освен това понякога още си мислел за живота в затвора, където хиляди мъже били сгъчкани на прекалено тясно място. Не, той обичал простора. Докато се разхождаме и си говорим, Слейд и Коуди се мотаят безцелно и си говорят нещо, гледат слънцето и потриват брадички.

— Тук ми харесва — отбелязвам и поемам нещата в свои ръце, сочейки: — Искам онези възвишения в кадър.

Слейд явно не е съгласен, но Коуди въпреки това започва да пренася оборудването от колата. Цяла вечност подготвят снимачната площадка и за да проявя артистичния си темперамент, започвам да им се карам, че се туткат. Гуен е донесла малък набор гримове и Нейтън неохотно се съгласява да му сложи малко пудра и руж. Сигурен съм, че му е за пръв път, но трябва да се чувства като актьор. Гуен носи къса пола и блуза, която е доста разкопчана, а част от ролята й е да провери колко лесно ще успее да възбуди момчето. Преструвам се, че преглеждам бележките си, но всъщност наблюдавам Нейтън, който оглежда Гуен. Вниманието й и закачките са му приятни.

Когато камерата, прожекторите, мониторът и звукът са почти готови, дръпвам Нейтън настрани — само двамата, режисьор и звезда, — за да му обясня как виждам нещата.

— Добре, Нейтън, искам да бъдеш много сериозен. Мисли за Джийн, за това как федералните са го убили. Искам да бъдеш мрачен, никакви усмивки, никакво забавление, ясно?

— Ясно.

— Говори бавно, измъчено. Аз ще ти задавам въпросите, а ти само гледай в камерата и говори. Дръж се естествено. Ти си хубав мъж и според мен камерата ще те хареса, но е важно да бъдеш себе си.

— Ще се постарая — отговаря той и явно наистина чака с нетърпение да влезе в роля.

— И последно, може би трябваше да го спомена вчера. Ако филмът постигне желаната цел и разбули истинското лице на Агенцията, тогава ще има възмездие, ще има отплата. Нямам им капчица доверие — те са шайка негодници, способни на всичко. Затова е важно ти да си, как да го кажа, извън играта.

— Чист съм, човече — уверява ме той.

— Нали не търгуваш?

— Не, мамка му. Не искам да се връщам пак в затвора, Рийд. Това е една от причините да се преместя тук, далече от семейството си. Те още правят метамфетамини и ги продават, но аз не.