— Но кога чу изстрелите?

— Заковах се на място и извиках нещо от сорта на: „Какво е това? Какво става?“. Извиках Джийн, но агентите ме изблъскаха напред по пътеката. Не виждах какво става отзад — бях твърде далече. Казах им: „Искам да видя брат си“, а те се изсмяха и продължиха да ме бутат в мрака. Най-накрая стигнахме до един микробус и ме натъпкаха вътре. Откараха ме в ареста в Блуфийлд, а аз непрекъснато питах: „Какво става с брат ми? Къде е Джийн? Какво сте направили с Джийн?“.

— Да прекъснем за минутка — казвам на Слейд. Поглеждам Нейтън. — Няма да е зле да покажеш изблик на чувства, Нейтън. Помисли за хората, които ще гледат филма. Какво искаш да почувстват, докато слушат тази зловеща история? Гняв? Горчивина? Печал? От теб зависи да предадеш тези чувства, така че нека опитаме отново, но този път по-емоционално. Можеш ли да го направиш?

— Ще опитам.

— Давай, Слейд. Нейтън, кога научи, че брат ти е мъртъв?

— На следващата сутрин в ареста дойде един полицай, за да подпиша някакви документи. Попитах го за Джийн и той отговори: „Брат ти е мъртъв. Опитал се да избяга и агентите го застреляли“. Просто ей така. Без никакво съчувствие, никаква загриженост, нищичко. — Нейтън млъква и преглъща мъчително. Устните му потреперват, очите му се навлажняват. Зад камерата му правя знак с вирнати палци. Той продължава: — Не знаех какво да кажа. Бях шокиран. Джийн не се е опитвал да избяга. Джийн беше убит. — Изтрива сълза с опакото на ръката си. — Съжалявам — прошепва тихо и наистина страда. Не се преструва, емоцията е неподправена.

— Стоп — провиквам се и правим почивка.

Гуен се спуска с кърпичка и четка.

— Прекрасно, прекрасно — казва тя.

Нейтън става и се отправя към рекичката, потънал в мисли. Казвам на Слейд да пусне камерата отново.

Прекарваме на мястото три часа, снимаме и преснимаме сцените, които създавам в движение, и към един следобед вече сме гладни и изморени. Намираме си заведение за бързо хранене до Блуфийлд и се тъпчем с бургери и пържени картофки. На връщане към Радфорд и тримата мълчим, докато не казвам на Гуен да се обади на Тад Карлслоф, един от партньорите ми в Маями. Името на Карлслоф е споменала и секретарката на КРУ, когато Нейтън е набрал номера на офиса ни два дни по-рано.

Гуен се преструва, че води истински разговор.

— Здравей, Тад, Гуен се обажда. Страхотно. А ти? Връщаме се в Радфорд с Нейтън. Сутринта снимахме на мястото, където е убит брат му — много силен материал. Нейтън е страхотен разказвач. Не му трябва сценарий, удава му се естествено.

Крадешком поглеждам към Нейтън зад волана — той не може да овладее една тъничка самодоволна усмивка.

Гуен продължава монолога си:

— Майка му ли? — Пауза. — Още не се е съгласила. Нейтън казва, че не искала да участва във филма и не одобрявала. Рийд иска да опита отново утре. — Пауза. — Смята да отиде в родния им град да снима гроба, да поговори със стари приятели, може би с някои от хората, с които е работил, такива неща, знаеш… — Пауза, докато тя уж слуша съсредоточено. — Да, тук всичко е наред. Рийд е много доволен от първите два дни, а с Нейтън се работи просто чудесно. Много силен материал. Рийд иска да ти предам, че ще ти звънне днес следобед. Чао.

Пътуваме мълчаливо известно време, докато Нейтън асимилира похвалите. Накрая той се обажда:

— Значи утре ще ходим в Уилоу Гап?

— Да, но не е нужно да идваш, ако не искаш — отговарям. — Сигурно след два дни вече ти е дошло до гуша.

— Значи приключихте с мен, така ли? — тъжно пита той.

— О, не. След утрешния ден ще се върна в Маями и няколко дни ще гледам материала. Ще започнем да монтираме, ще се опитаме да поизгладим нещата. А после, след няколко седмици, когато можеш да поработиш с нас, ще се върнем и ще снимаме още.

— Каза ли на Нейтън за идеята на Тад? — пита Гуен от задната седалка.

— Не, още не.

— Според мен е блестяща — казва тя.

— Каква е? — пита Нейтън.

— Тад е най-добрият монтажист в компанията и с него си сътрудничим за всичко. Понеже във филма участват три-четири отделни семейства и става дума за различни убийства, той предложи да ви съберем на едно място по едно и също време и просто да оставим камерите да работят. Ще ви настаним в едно помещение, на много удобно място, и ще оставим разговорът да потръгне. Без сценарий, без режисура, само фактите в цялата им жестокост. Както ти казах, ние сме проучили пет-шест случая и всички удивително си приличат. Ще изберем най-добрите три-четири…

— Твоят определено е най-интересният — вметва Гуен.

— И ще оставим вас, жертвите, да сравните историите си. Тад смята, че това ще е адски въздействащо.

— Има право — припява Гуен. — Много бих искала да го видя.

— Склонен съм да се съглася — казвам.

— Къде ще се срещнем? — пита Нейтън, на практика вече съгласен.

— Още не сме се уточнили чак дотам, но вероятно в Маями.

— Ходил ли си в Саут Бийч, Нейтън? — пита Гуен.

— Не.

— О, човече! Трийсетгодишен, ерген, няма да ти се тръгва от там. Купонът е нонстоп, а момичетата са… Ти как би ги описал, Рийд?

— Не съм обърнал внимание — отговарям по сценарий.

— Добре. Да кажем просто, че са красиви и секси.

— Не отиваме на купон — скастрям асистентката си. — Можем да го направим и във Вашингтон, където сигурно ще е по-удобно за семействата.

Нейтън не казва нищо, но знам, че мислено гласува за Саут Бийч.

С Ванеса прекарваме следобеда в хотелска стая в Пуласки, Вирджиния, на половин час път от Радфорд. Преглеждаме бележките ми от Форт Карсън и се опитваме да открием какво е предизвикало подозренията на Нейтън. Доста смразяващо беше, че той изрече името на Малкълм Банистър. Сега трябва да разберем защо. Малкълм се щипеше за носа, когато размишляваше. Потупваше върховете на пръстите на двете си ръце, докато слушаше. Леко накланяше глава надясно, когато беше развеселен. Прибираше брадичката си към шията, когато беше скептичен. Забучваше десния си показалец в дясното слепоочие, когато разговорът го отегчаваше.