— Правехме доставка и купувачът се оказа информатор.

— Трябва да го видя, Нейтън, да го обиколим стъпка по стъпка, да уловим сцената, насилието, мига, мястото, където е бил прострелян и убит Джийн. Случило се е през нощта, нали?

— Да, много след полунощ.

Гуен потупва лицето му с кърпичка, отстранява грима.

— Наистина чудесно стоиш пред камерата — тихо казва тя и се усмихва.

— Кога можем да отидем? — питам.

— По всяко време — вдига рамене той. — Утре, ако искате.

Идеално. Решаваме да се срещнем в къщата му в девет и заедно да потеглим през планината към Западна Вирджиния, към далечната изоставена мина, където братята Кули попаднали в капан.

Денят ни с Нейтън мина добре. Двамата се разбирахме добре като автор на филми и актьор, а на моменти той и Гуен изглеждаха готови да си хвърлят дрехите и да се награбят. Късно следобед двамата с нея се запътваме към „Бомбай“ на главната улица в Радфорд, в съседство с кампуса на колежа, и сядаме до дъската за дартс. Твърде рано е за колежаните, на бара има само няколко хулиганчета, които се възползват от намалението в този час. Моля сервитьорката да съобщи на Нейтън Кули, че сме тук да пийнем по нещо, и след секунди той цъфва с огромна усмивка. Каним го да седне, той се възползва от поканата и започваме да се наливаме с бири. Гуен ближе чаша вино, докато ние с Нейтън пресушаваме по няколко халби. Колежаните нахълтват и мястото става по-шумно. Питам за специалитетите и виждам, че на черната дъска с тебешир пише сандвич със стриди. Поръчваме си два, Нейтън се отдалечава и се провиква нещо към готвача. Вечеряме и оставаме до късно. Не само сме единствените чернокожи в бара, но сме и единствените клиенти на повече от двайсет и две години. Нейтън се отбива при нас от време на време, но той е зает човек.

31

В девет часа следващата сутрин се връщаме в къщата на Нейтън и отново го заварваме да играе с кучето си в предния двор и да ни чака. Допускам, че ни посреща отвън, понеже не иска да влизаме вътре. Обяснявам, че малкото ми ауди страшно се нуждае от поправка, затова ще е по-добре да пътуваме с пикапа му. По един час в двете посоки ще ни осигури два часа насаме с Нейтън без никакво разсейване. Той свива рамене и се съгласява. Потегляме, а Слейд и Коуди ни следват с микробуса си. Аз съм на предната седалка, Гуен се е сгушила отзад. Днес е с джинси, понеже вчера Нейтън не откъсваше очи от краката й. Сега поведението й ще е малко по-резервирано, за да го държи в напрежение.

Пътуваме на запад към планините, а аз се възхищавам на вътрешността на пикапа и обяснявам, че рядко съм се возил в такова чудо. Седалките са кожени, има модерен джипиес и така нататък. Нейтън искрено се гордее с автомобила си и не спира да дърдори за него.

За да сменя темата, отново споменавам майка му и заявявам, че много ми се иска да се срещна с нея.

— Виж, Рийд — отговаря Нейтън, — опитай, щом настояваш, но на нея не й харесва какво правим. Снощи пак говорихме. Обясних й целия проект, колко е важен и колко много се нуждаеш от нея, но не постигнах нищо.

— Може ли поне да поговорим, да й се представя?

За малко да се обърна и да се усмихна на Гуен, понеже току-що сме разбрали, че Нейтън смята проекта за „важен“.

— Съмнявам се. Тя е корава жена, Рийд. Пие много, има ужасен характер. В момента не сме в добри отношения.

Понеже съм напорист разследващ журналист, решавам да задълбая в деликатни въпроси.

— Затова ли си изкарваш прехраната с бара? Понеже си се откъснал от семейния бизнес?

— Що за личен въпрос е това? — скастря ме Гуен от задната седалка.

Нейтън си поема дълбоко дъх и поглежда през страничния прозорец. Стисва волана с две ръце и казва:

— Дълга история, но мама обвинява мен за смъртта на Джийн, което си е чиста лудост. Той беше по-големият ми брат, водачът на бандата, шефът на лабораторията, освен това беше пристрастен. Аз не бях. Понякога вземах, но не се пристрастих. Джийн не се владееше. Веднъж седмично ходеше на мястото, където отиваме сега. Понякога го следвах. Не трябваше да съм там в нощта, когато го спипаха. Той имаше един човек, няма да споменавам имена, който въртеше една наша лаборатория, западно от Блуфийлд. Не знаехме, но го арестували, той се уплашил и издал на ченгетата времето и мястото. Бяха ни устроили капан, кълна се, че не можех да направя нищо, за да помогна на Джийн. Както ви казах, предадохме се и те ни арестуваха. После чух изстрели и Джийн беше мъртъв. Обясних го на майка ми стотици пъти, но не иска да чуе. Джийн беше любимецът й и тя обвинява мен за смъртта му.

— Ужасно — промърморвам.

— Тя посещаваше ли те в затвора? — невинно пита Гуен от задната седалка.

Поредната продължителна пауза.

— Два пъти.

Още три километра не продумваме. Вече сме на междущатската, пътуваме на югозапад и слушаме Кени Чесни. Нейтън кашля и казва:

— Честно казано, опитвам се да се откъсна от семейството си. От майка ми, от братовчедите, от племенниците. Вече се е разчуло, че имам хубав бар и се справям добре, така че скоро тия смешници ще започнат да ме молят за пари. Трябва да се махна от тук.

— Къде ще отидеш? — питам го състрадателно.

— Недалече. Обичам планината, да ходя пеша, да ходя за риба. Аз съм планинец, Рийд, и това никога няма да се промени. Буун в Северна Каролина е хубаво място. Нещо такова. Някъде, където няма нито един Кули в телефонния указател — казва той през смях, тъжен смях. Няколко минути по-късно ни разтърсва със следното: — Знаеш ли, в затвора имах едно приятелче, което малко ми напомня на теб. Казваше се Малкълм Банистър, страхотен тип от Уинчестър, Вирджиния. Чернокож. Адвокат, който все повтаряше, че федералните са го прибрали без никаква причина.