— Ще запазиш поста си — увери го Хал. — Тия момчета са под твоя команда. — Оставеше ли холандците заедно, езиковият проблем отпадаше. Защото Големият Дениъл също бе научил добре холандски по време на плена им на Добра Надежда…

— Ето ти твоите агънца, мастър Фишър — каза му Хал. — Нека сложат кръстче в списъка и им раздай нови дрехи от склада! А сега, да видим какво ще си намерим долу! — Хал тръгна към капитанската каюта на кърмата.

Тя бе плячкосана от пиратите. Писалището на капитана и всички шкафчета бяха разбити и претършувани. Всичко ценно беше отмъкнато. Корабните книги и документи се търкаляха пръснати навсякъде, стъпкани и изпомачкани, макар някои от тях все още четливи. Хал изрови корабния дневник и товарителниците от бъркотията. Един поглед върху тях го накара да подсвирне от изненада и удоволствие.

— Ако всичко това е още в трюма, корабът наистина е цяло съкровище.

Понечи да покаже твърдия пергамент на Големия Дениъл, но си спомни, че той не може да чете и е особено чувствителен на тази тема, затова каза:

— Китайски чай, мастър Фишър. Има достатъчно да се напълнят догоре всички чайни в Англия. — Той се засмя и цитира надписа над входа в кафе „Гаруей“ на „Флийтстрийт“ в Лондон: „Сервираме превъзходен и одобрен от медиците чай“.

— Струва ли нещо, капитане? — попита Дениъл с печален глас.

— Дали струва? — присмя му се Хал. — Струва може би повече от собственото ти тегло в сребърни кюлчета, Дени. — Прелисти документа до последната му страница. — За да бъдем точни, струвал е сто двадесет и три хиляди шестстотин деветдесет и два гулдена на кея в Джакарта или два пъти по толкова в Лондон. Горе-долу, тридесет хиляди лири. Повече от самото „Агне“.

Същия ден по пладне, Хал събра офицерите на „Серафим“, за да получат разпореждания.

— Хората ни са съвсем недостатъчно за трите кораба — каза той, когато се събраха в каютата му. — Изпращам „Минотавър“ и „Агнето“ с минимални екипажи южно от островите Глориета, за да срещнат капитан Андерсън с „Йомен“. Мастър Фишър ще командва „Агнето“, както и флотилията. — Погледна Големия Дениъл и си помисли, колко много ще му липсва. — Мастър Уилсън ще води „Минотавър“. — Алф Уилсън сведе черната си циганска глава, в знак на признателност.

— Голямата Глориета се намира на двеста и тридесет мили оттук. Не е далеч. Разполага със защитен от морето залив и изворна вода. Ще ви дам четирима дърводелци, които веднага да започнат възстановяването на „Минотавър“ до привеждането му в бойна готовност. Това да ви бъде първа грижа!

— Слушам, капитане! — обади се Големият Дениъл.

— По моите сметки, „Йомен“ трябва да пристигне на мястото на срещата до три седмици. Щом това стане, оставяте „Агнето“ на котва при Голямата Глориета с минимален екипаж и ако дотогава „Минотавър“ е вече ремонтиран, връщате се с него и капитан Андерсън, за да започнем голямата операция срещу Flor de la Mar.

— Разбрано, капитане! — отвърна Големият Дениъл. — Кога ще наредите да потеглим, сър?

— Колкото може по-скоро, мастър Фишър. Възможно е капитан Андерсън вече да е пристигнал на мястото на срещата. Предвид обстоятелството, че Дориан все още е в ръцете на пиратите, всяка минута е ценна. Аз ще остана тук, за да не позволя на Ал Ауф да се измъкне.

Застанал сам на юта на „Серафим“, докато слънцето багреше западния небосклон, Хал гледаше как „Агнето“ и „Минотавър“ бавно потеглят и се насочват на юг. С увеличаване на разстоянието ставаха все по-малки и накрая бяха погълнати от сгъстяващия се мрак. Тогава Хал нареди да се върнат на поста си край Flor de la Mar.

При първите лъчи на изгрева, на другата сутрин Хал мина самоуверено пред самото устие на входа към залива, държейки кораба извън обсега на оръдията от крепостта. Целта му бе, от една страна, да покаже на Ал Ауф, че е блокиран на острова, а от друга — да разгледа самия остров по-внимателно. Суматохата в арабския стан ясно се виждаше през тръбата на далекогледа. Много от корсарите бяха напуснали колибите и навесите в гората и търсеха закрилата на крепостта. Големите порти хлопнаха тиковите си крила преди всички да влязат и останалите отвън блъскаха с юмруци и мускети по тях. Хал отбеляза със задоволство пълното отсъствие на дисциплина. И тук, както при стрелбата с оръдията, ясно личеше липсата на подготовка.

Видя чалмите на артилерийския разчет, докато тичаше към бойните си постове. Първото гюле докосна морската повърхност по средата на разстоянието между форта и „Серафим“. Заподскача по нея, като намаляваше скоростта си с всеки подскок и накрая можеше ясно да се види с просто око. На половин кабелт от кораба, то подскочи за последен път и изчезна.

Загърмяха и останалите оръдия. Скоро стените на форта потънаха в облак барутен дим, а в пространството между „Серафим“ и острова поникна цяла гора водни стълбове. Корабът бе твърде далеч от тях — Хал бе надценил възможностите на островната артилерия.

Насочи вниманието си към пристанището. Там нямаше никакъв плавателен съд, нито дори малка рибарска лодка. Операцията им бе успяла сто процента. Овъглени парчетии плаваха по водната повърхност и образуваха огромни купчини по пясъчната ивица. Обгорелият корпус на тримачтовия кораб бе изхвърлен на брега. Легнал на една страна, той показваше дъното си, а мачтите му бяха изгорели напълно.

— Никога няма да заплава пак — отбеляза със задоволство Нед Тайлър. — Натикахте плъха в дупката му, капитане.