– Чух тази простотия, Далас извика Крамиша от задната седалка.
– Затова искам да ви кажа да се концентрирате над лошите, които разкъсват гърла.

– Аз мога да правя няколко неща едновременно изсмя се Стиви Рей отново.

– Както и да е, нека да тръгваме. Имам странно предчувствие.

Стиви Рей изведнъж стана сериозна:

– Странно предчувствие? Да не би да си написала друго стихотворение? Искам да кажа, освен онези двете, които ми показа.

Не. Освен това не говоря за червените,

Стиви Рей се намръщи.

– За какво друго би могла да говориш?
– попита Далас.

Крамиша погледна Стиви Рей настоятелно, преди да отговори:

– За нищо. Явно ме е подгонила някаква параноя. А вие двамата се смучете, вместо да се концентрирате над работата, която ни чака.

– Концентрирана съм над нея - каза Стиви Рей и отмести поглед от Крамиша, за да внимава в пътя.

– Да, не забравяй, че моето момиче е Висша Жрица, а те могат да правят много работи едновременно.

Крамиша само изсум гя.

Пътуването до депото беше кратко и мълчаливо. Стиви Рей бе превъзбудена от предупреждението на Крамиша. Тя знае за Репхайм. Мисълта се прокрадна в ума й и тя моментално я стъпка.

Крамиша не може да знае за Репхайм. Просто знаеше, че има друг. Никой не знае за Репхайм.

Освен червените новаци в депото.

Обзе я паника. Какво би могла да направи, ако Никол и останалите разкажат за Репхайм? Стиви Рей можеше да си представи сцената. Никол ще бъде жестока и груба. Нейните новаци ще бъдат напълно шокирани и отвратени. Не биха повярвали, че е възможно тя да...

Изведнъж осъзна решението на проблема си и едва не възкликна гласно. Нейните навици не биха повярвали, че е възможно тя да се е обвързала с гарван-демон. Изобщо. Така че тя просто ще отрича. И без това нямаха никакви доказателства. Да, кръвта й може би мирише странно, но тя вече намери обяснение за това. Мракът пи от нея, така че е нормално да мирише по необикновен начин. Крамиша повярва на това, както и Ленобия. И останалите ще повярват. Ще бъде нейната дума, думата на Висшата Жрица, срещу думата на група хлапета, които се опитаха да я убият.

А какво би станало, ако някой от тях действително реши да избере Светлината и остане тук е нея и останалите?

Тогава ще трябва да държи устата си затворена или няма да може да остане, беше мрачната мисъл, която я споходи, докато паркираше пред депото и събираше новаците си.

– Добре, готови ли сте да влизаме? Искам да не ги подценявате - каза Стиви Рей.

Без никакви разговори Далас застана зад нея, а Джони Бий го последва. Останалите тръгнаха след тях, избутвайки настрана решетката, измамно изглеждаща като цимен-тирана, която им осигуряваше лесен достъп до мазето на изоставеното депо на Тулса.

Изглеждаше почти както го бяха оставили. Имаше малко повече боклук, но си беше същото тъмно и студено мазе.

– Виждаш ли?
– попита я Далас.

– Разбира се, но мисля да запаля факлите по стените, веднага щом намеря кибрит или нещо такова, за да можете да виждате и вие.

Аз имам запалка - каза Крамиша и взе да рови в огромната си чанта.

– Крамиша, само не ми казвай, че пушиш - каза Стиви Рей и грабна запалката от ръцете й.

– Не, не пуша. Това е глупаво. Но обичам да съм подготвена. А една запалка влиза в употреба от време на време. Например сега.

Стиви Рей започна да се спуска по металната стълба, но Далас сложи ръка на рамото й и я спря:

– Нека аз да сляза пръв. Мен не смятат да ме убиват.

– Откъде знаеш?
– възрази Стиви Рей, но го пусна да слезе пръв.

Тя слезе след него, а Джони Бий тръгна плътно след нея.

Накара и двамата да я чакат при края на стълбата, докато се придвижи с пълна увереност през непрогледния мрак до първия от старовремските керосинови фенери, които на-времето бе помогнала да закачат на стари железничарски пирони по извитата стена на тунела. Тя запали фенера и се обърна, за да се усмихне самодоволно на момчетата си:

– Сега е по-добре, нали?

– Добра работа, момиче усмихна й се Далас. После се поколеба и наклони глава леко.
– Чуваш ли това?

Стиви Рей погледна въпросително към Джони Бий, който в този момент помагаше на Крамиша да слезе по стълбата.

– Какво да чуя, Далас?
– попита го тя.

Той притисна ръка към грубия бетон на стената:

– Това!

Звучеше като хипнотизиран.

Далас, да не се побърка?
– каза Крамиша.

Той я погледна през рамо:

– Не съм сигурен, но ми се струва, че чувам бръмченето на електрическите кабели.