Това, което искам най-силно, е... любов.

Репхайм не би могъл да каже гласно тази дума, но дори и така тя прогори съзнанието му. Беше заченат с насилие, примесено със страст, страх и омраза. Най-вече омраза.

Крилете му се движеха в нощното небе и го насочваха все по-нагоре и по-нагоре.

Любовта е нещо невъзможно за него. Не би трябвало изобщо да я иска. Не би трябвало дори да си помисля за нея.

Но го правеше. Откакто Стиви Рей докосна живота му, Репхайм започна да мисли за любовта.

Тя му показа доброта, а той никога преди не бе познавал доброто.

Тя беше нежна с него, превързваше раните му и се грижеше за него. Никога никой преди не се е грижел за него. Състрадание... да, тя донесе състрадание в живота му

Той никога не беше познавал смеха, преди да я срещне.

Загледан в луната, той биеше вятъра е кри ле и мислеше за непрекъснатото й бърборене и за начина, по който очите й блестят дори когато той не разбираше с какво я е развеселил.

Стиви Рей го караше да се смее.

Тя сякаш не се вълнуваше за това, че е могъщ син на непобедим безсмъртен. Стиви Рей се държеше с него така, сякаш бе като всеки друг. Всеки друг нормален смъртен, способен на смях, любов и истински емоции.

Но той също беше способен на истински емоции! Стиви Рей го беше научила да ги изпитва.

Дали това не е бил планът й от самото начало? Когато го освободи при абатството, му каза, че трябва да направи избор. Дали това е имала предвид? Да избере живот, в който има смях, състрадание и дори истинска любов?

Ами баща му? Какво ще стане, ако Репхайм избере този нов живот, а Калона се завърне в този свят?

Може би това беше нещо, за което трябваше да се тревожи едва когато се случи. Ако се случи.

Преди да реши какво точно ще прави, той намали скоростта си. Не можеше да докосне луната. Беше невъзможно точно колкото беше невъзможно и създание като него да получи любов. В този момент той осъзна, че вече не лети на изток. Беше обърнал и се връщаше откъдето дойде. Връщаше се към Тулса.

Опита се да не мисли, докато летеше. Опита се да запази мисълта си чиста. Просто искаше да почувства нощта под крилете си. Да усети хладния и сладък въздух с цялото си тяло. ‘

Но Стиви Рей нахлу в мислите му отново.

Тъгата й го достигна. Репхайм знаеше, че тя плаче. Можеше да усети риданията й, сякаш се случват в неговото собствено тяло.

Той полетя по-бързо. Какво ли я е накарало да плаче? Дали беше разстроена заради него?

Репхайм подмина музея без колебание. Тя не беше там. Усещаше съвсем ясно, че е някъде по на юг.

Изведнъж тъгата на Стиви Рей се промени и отстъпи място на нещо, което в първия момент го обърка и когато осъзна какво е, кръвта му кипна.

Страст! Стиви Рей беше в ръцете на друг.

Репхайм не спря да мисли като същество, принадлежащо на два свята, което не беше нито човек, нито звяр. Не искаше да си мисли, че е роден от насилие и е създаден да не познава друго, освен Мрака и яростта, с които да служи на обзетия си от омраза баща. Репхайм не мислеше изобщо. Той единствено чувстваше. Ако Стиви Рей се отдаде на друг, той щеше да я загуби завинаги.

А ако я загуби, светът му ще се превърне отново в същото тъмно, самотно и безрадостно място, каквото беше, преди да я срещне.

Не можеше да го допусне.

Не се обърна към кръвта на баща си, за да я отведе при нея. Направи точно обратното. Дълбоко в себе си призова образа на миловидната индианска девойка, която не бе заслужила да умре в поток от кръв и болка. Концентрира се върху образа на момичето, за което си представи, че би могло да е неговата майка, и се понесе, като остави инстинктът му да го води.

И той го отведе до депото.

Гледката на това място го отврати. Не само защото си спомни за случката на покрива и колко близо до смъртта бе Стиви Рей тогава. Мразеше това място, защото усещаше присъствието й в него и знаеше, че тя е в ръцете на друг.

Репхайм изтръгна решетката на входа и без колебание се спусна в мазето. Следвайки връзката си с нея, той се вмъкна в познатите тунели. Дишането му ставаше все по-учестено. Кръвта му препускаше във вените и подхранваше гнева и отчаянието му,