Айдан не беше от хората, които лесно се отказваха от себе си или от каквото и да е в живота си. Но хармонията и разбирателството в отношенията й с Джем, я подтикваха към това. Не беше наясно какво точно иска от Джем — от една страна го желаеше, от друга се опитваше да се откъсне от него. Прекалено весело, с приповдигнат тон захващаше разговори за любов и секс с останалите жени и се опитваше да разбере има ли други мъже като него. Не че желаеше друг! Просто не искаше да се чувства зависима, искаше да вярва, че когато пожелае, може да скъса въжето, което я свързваше с него.

Гневеше се, че Джем не прилича на Халюк, и Халюк на Джем. Харесваше й, че не си приличат и се гневеше в същото време.

Веднъж го сподели с Джем:

— Защо ти не приличаш на Халюк, а Халюк на тебе? Ако си приличахте, щеше да е много хубаво.

Джем се усмихна. На пръв поглед изглеждаше спокоен и невъзмутим, както винаги, но в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение:

— Нямаше да е хубаво, а лесно, нали това искаше да кажеш?… Ти си добър икономист, знаеш ли, на цената на един искаш да купиш двама мъже, но тази сметка тука не минава. Ако Бог не беше създал дявола, ако беше го представил като част от себе си, тогава колко лесно щеше да е да бъдеш вярващ, нали? Но не става така! Ако Бог носеше в себе си лошотиите на дявола, нямаше да бъде бог… Ако аз приличах на Халюк — нямаше да съм аз! Ако той приличаше на мене — нямаше да е Халюк! За чара и интереса към нас донякъде сме задължени на хората, които не приличат на нас…

После с вид на човек, отегчен от собствените си думи, попита:

— Искаш ли още малко ягоди?

Айдан беше напълно объркана. Колкото и да се мъчеше да сложи в ред чувствата си, не го постигаше — не успяваше да нарече нито едно от тях с конкретно име. Луташе се между двамата мъже в живота си — единия, който възбуждаше фантазията й и й доставяше временни удоволствия, от които не можеше да се откаже, и другия — по-скучен и обикновен, но който й даваше спокойствие и сигурност. Главата й раждаше безброй въпроси, на които, колкото й да се ровеше в душата си, не намираше отговор. Беше излязла изпод дебелата завивка на спокойствието и сигурността, с които от години бе свикнала, и подобно на своенравна котка съскаше, драскаше, хапеше до кръв. Сетивата й бяха изострени повече от всякога — към всекиго и всичко.

Вечерта като горещо мастило се спускаше над града. Приспа Селин и излезе на балкона. Запали цигара, а до слуха й достигаха смеховете на по-големите деца от комплекса, събрани долу в парка, и металните гласове на телевизорите. Халюк, който винаги се сърдеше, когато пушеше вкъщи, настоятелно я повика вътре. Въпреки мамещата прохлада на климатика не влезе.

Докато пушеше цигарата си в онази гореща вечер, майка й й се обади по телефона. Майка й беше хладнокръвна и спокойна жена, но този път гласът й прозвуча притеснено:

— Дойката ти е зле…

— Какво е станало?

— Казали са бъбречна недостатъчност… Трябвало да й се присади бъбрек… Но успяла да вземе час при лекаря едва след три месеца… Ако не намерим по-ранен час, женицата ще умре… Дали да не поговориш с Халюк?

Айдан, както всички останали деца от семейството, много обичаше дойката. Тя беше тази, която знаеше лечението на всички детски болести, рецептите на най-вкусните ястия — строга и подредена, можеше да реши всеки проблем, възникнал вкъщи. Тази едра, силна жена така си остана сама. Въпреки настояванията им, не прие да живее при никого. Ако се родеше дете или някой се разболееше, идваше и сама се грижеше за всичко. Присъствието й вдъхваше спокойствие. Айдан не познаваше друг човек, който така да умее да разказва приказки и да казва поговорки. За всяка случка си имаше поговорка. Направеха ли нещо, не им четеше дълги проповеди — казваше една поговорка и отминаваше. Много-много не ги глезеше, рядко ги милваше по главиците, но ако някой плачеше, защото му се бяха карали или си беше обелил коляното, нищо не казваше, но го хващаше и така силно и майчински го притискаше към себе си, че за няколко минути детето забравяше болката си.

Такава новина и по друго време би разстроила Айдан, но днес поради объркаността на чувствата си, от една страна, и поради угризенията на съвестта, че докато тя мислеше за удоволствията и насладите си, дойката й умираше, от друга, и от това, че с пълно съзнание се впускаше в безсмислеността на връзката, към скръбта й се прибави и чувство за вина.

Влезе в салона при Халюк и се разплака:

— Дойката ми умира…

И момчетата в семейството обичаха дойката, но само момичетата можеха да я оценят напълно; за момчетата тя беше „добра женица“, която знаеше всичко вкъщи, прибавяше своите „малки тайни“ към гозбите и те ставаха невероятно вкусни, имаше си свои рецепти, които приготвяше и ги лекуваше от всякакви болести, приказките и поговорките й им действаха успокояващо, но само жените — пораснали момичета, можеха да я оценят напълно.

Халюк с докторска рутина в гласа попита:

— Какво й има?

— Бъбречна недостатъчност… Как беше онзи уролог при вас…

— Екрем ли?

— Да… Не можеш ли да вземеш час…

Халюк избухна:

— Този алчен за пари човек! Не ме карай да говоря с него! Нали знаеш, че не мога да го понасям! Срам за гилдията!

Реакцията на Халюк я уплаши. Стори й се далечен и чужд. Тя страдаше, а той не прояви съпричастност — нито с дума, нито с жест не се опита да я успокои. Без да каже нищо, тръгна към балкона. Халюк също осъзна грешката си. Не обичаше подобен род ходатайства и винаги реагираше остро и ги отхвърляше, но този път трябваше да се сдържи.

— Утре ще се опитам да намеря някого, който се има с Екрем — извика подире й.

Айдан нищо не каза. Продължи да върви. Дълго време след като Халюк заспа, остана на балкона. Пушеше цигара след цигара и плачеше. Болестта на дойката препълни чашата — мъката, нежеланието да приеме истината се смесиха със съмненията, страховете, угризенията, ядовете, ревността й — тя плачеше за всички едновременно. Истинската мъка и болка, които изпитваше по дойката, придадоха истинност и на останалите й страдания, в чиято реалност се съмняваше, и сега раната в душата й зейна — дълбока и болезнена.