— Когато я чух да пищи — изрече с усилие Ядви, — това сякаш не беше важно. Или поне не беше достатъчно важно. Не стигаше, за да остана и да се бия. Ако носех истинското си тяло, щях да остана.

— И да умреш.

Тя небрежно сви рамене и примига, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.

— Всичко това са глупости, Ядви. Сега в теб говори вината, че си оцеляла. Много добре знаеш, че нищо не би могла да сториш.

Тя ме погледна. Плачеше тихичко и сълзите бавно се стичаха по лицето й.

— Ти пък какво знаеш, Мики? Нали всичко онова пак беше работа на твой скапан двойник. Ти си гаден унищожител, скапана емисарска отрепка. Никога не си бил демилит. Никога не си бил част от нещо, не знаеш какво означава това. Колко близки бяхме. Не знаеш какво е да го загубиш.

За миг мислите ми се върнаха към Корпуса и Вирджиния Видаура. Яростта след Иненин. Тогава за последен път принадлежах към нещо — преди повече от век. Случваше се понякога да усетя същото, зараждащо се чувство за дружба и обща цел — и винаги го изтръгвах от корен. Тия глупости само могат да ти докарат смъртта. Или да позволят на другите да те използват.

— Тъй — казах аз с небрежна бруталност. — Вече ме проследи. Вече знаеш. И какво ще правиш сега?

Ядвига избърса очите си с рязък жест, който почти не се различаваше от плесница.

— Искам да я видя — каза тя.

Ядви имаше малък, очукан скутер на въздушна възглавница, който бе наела на нос Кем. Беше го оставила под яркото осветление на платения паркинг зад хотела. Докато вървяхме към него, момичето от рецепцията сърдечно ни махна с ръка. Явно много се радваше от своята малка роля в успешното ни събиране. Ядви набра кода на ключалката върху плъзгащия се покрив, седна зад кормилото и бързо подкара към мрака на Зоната. Когато светлинките на Ивицата помръкнаха зад нас, тя отново смъкна брадата и ми отстъпи кормилото, за да съблече проповедническите одежди.

— Защо изобщо ти трябваше да се маскираш така? — попитах аз. — Какъв беше смисълът?

Тя сви рамене.

— Прикритие. Предполагах, че ме преследва якудза, може би и още някой, а нямах представа каква е твоята роля, за кого играеш. Най-разумно ми се видя да избера тая маскировка. Хората навсякъде избягват Брадите.

— Тъй ли?

— Да, дори и ченгетата. — Тя смъкна през глава оранжевата роба. — Странно нещо е това, религията. Никой не иска да говори с проповедници.

— Особено с такива, дето могат да те обявят за Божи враг само заради прическата.

— Е, да, сигурно и това. Така или иначе, намерих една работилница на нос Кем, казах им, че брадата и дрехите ми трябват за плажен карнавал. И знаеш ли, наистина стана, както очаквах. Никой не искаше да разговаря с мен. — Тя сръчно се освободи от останалите одежди и посочи с пръст едрокалибрения шрапнелен пистолет за унищожаване на миминти, закрепен под мишницата й. — А отгоре на всичко костюмът е и чудесно укритие за оръжието.

Смаяно поклатих глава.

— Мъкнала си тая скапана артилерия чак дотук? Какво си възнамерявала, да ме пръснеш из цялата Зона ли?

Ядви ме изгледа замислено. Под кобура носеше демилитска тениска с надпис Внимание: вградени оръжейни системи.

— Може би — каза тя и се завъртя да пъхне маскировката си отзад в малката кабина.

Да плаваш нощем из Зоната не е много весело, когато караш машина под наем с радарен капацитет на детска играчка. И двамата с Ядви бяхме родом от Нова Пеща и имахме предостатъчно спомени за катастрофи със скутери, тъй че карахме бавно, без да даваме газ. Отгоре на всичко Хотей още не беше изгрял, а облаците закриваха Дайкоку на хоризонта. Имаше маршрут за туристически хидробуси, чиито илуминиеви шамандури блещукаха в нощта, изпълнена с дъх на белотрев, но това не ни помагаше много. Имението на Сегешвар беше далече встрани от обичайните водни пътища. След половин час шамандурите изчезнаха от поглед и ние останахме насаме с неясната медна светлина на забързания Мариканон.

— Спокойно е тук — каза Ядви, сякаш откриваше това за пръв път.

Изсумтях и завих наляво, защото фаровете на скутера осветиха пред нас гъсто преплетени коренаци на цепеши. Най-външните разклонения шумно изскърцаха по дъното, докато минавахме. Ядви раздразнено примижа.

— Може би трябваше да изчакаме до сутринта.

Свих рамене.

— Ако искаш, върни се.

— Не, мисля…

Радарът изписука.

Двамата едновременно извърнахме глави към таблото, после се спогледахме. Писукането се раздаде отново, този път по-силно.

— Може да е товарен шлеп — казах аз.

— Може — съгласи се Ядви. Но по лицето й бе изписано дълбоко демилитско недоверие, докато гледаше как сигналът на радарния екран се засилва.

Спрях ходовите двигатели и зачаках. Скутерът плавно спря сред тихото бучене на въздушната възглавница. Обгърна ни мирис на белотрев. Станах и се подпрях на ръба на отворените покривни панели. Заедно с всички миризми на Зоната вятърът носеше и шума на приближаващи двигатели.

Отново се приведох в кабината.