За имената на клиентите си оставаше ням като гроб, което е истински подвиг, когато си надрусан с тетрамет.

— Виж какво, и бездруго скоро ще пристигнем — изкиска се той и мускулите по лицето му заиграха. — Защо да се тревожиш?

Поне в това отношение казваше истината. Само час след като се качихме на борда, „Набучвател“ намали скоростта и предпазливо се приближи до прогнилите руини на някаква балираща станция насред пущинака. Свързочникът на пиратите подаде серия кодови сигнали и хората в станцията очевидно имаха декодираща апаратура. След малко свързочникът вдигна глава и кимна. Влад стоеше с блеснали очи пред бордовото табло и раздаваше заповеди като псувни. „Набучвател“ плъзна настрани, после изстреля към вечбетонните колони съединители, които се забиха със сух трясък и притеглиха кораба към пристана. Светнаха зелени светлини и от палубата към кея се спусна мостче.

— Хайде, да тръгваме.

Влад припряно ни изведе от мостика и всички заедно минахме през страничния люк, охранявани от двама надрусани с тетрамет разбойници, по-млади и по-нервни дори от самия него. Прекосихме със забързана крачка мостчето и малкия кей. Наоколо стърчаха изоставени кранове, обрасли с мъх там, където се беше олющило антибактериалното покритие, валяха се ръждиви парчета от машини, дебнещи да одерат пищяла на някой непредпазлив минувач. Отминахме останките и продължихме към отворената врата на кула с поляризирани прозорци — някогашно работно място на дежурния по кей. Нагоре водеха две груби метални стълбички със стоманена площадка по средата, която задрънча и се разклати застрашително, когато стъпихме върху нея.

От стаята на върха се лееше мека светлина. Затаих дъх и влязох заедно с Влад. Никой не се бе опитал да ни вземе оръжията, а и наемниците на Влад бяха въоръжени до зъби, но все пак…

Спомних си пътуването с „Ангелски огън“, усещането за връхлитащи събития, твърде бързи, за да се справя с тях ефективно, и на свой ред леко потръпнах в полумрака. Прекрачих в кулата, сякаш вътре ме чакаше битка.

После всичко се сгромоляса.

— Здрасти, Так. Как върви вендетата напоследък?

Тодор Мураками, строен и самоуверен, с къса военна подстрижка, облечен в маскировъчен костюм и бойно яке, стоеше с ръце на кръста и се усмихваше. На бедрото му висеше интерфейсен пистолет „Калашников“, от обърнатата ножница отляво на гърдите му стърчеше с дръжката надолу емисарски нож. На масата между нас имаше малка анджирска лампа, портативен дисплей и холографска карта на източните покрайнини на Белотревната зона. Всичко — от оборудването до усмивката — направо вонеше на емисарска операция.

— Не очакваше точно това, а? — добави той, след като не му отговорих. Заобиколи масата и протегна ръка. Погледнах я, после пак вдигнах очи към лицето му, без да помръдвам.

— За какъв дявол си се домъкнал тук, Тод?

— Заел съм се с доброволен обществен труд, представяш ли си? — Той отпусна ръка и погледна през рамото ми. — Влад, слез с момчетата си да чакаш долу. Отведи и онова хлапе.

Усетих как Ядви настръхна зад мен.

— Тя остава, Тод. Иначе просто няма да има разговор.

Той сви рамене и кимна на новите ми престъпни приятели.

— Както искаш. Но ако чуе каквото не трябва, ще се наложи да я убия за нейно добро.

Това беше стара шега от Корпуса и аз едва удържах усмивката си. Макар и съвсем слабо, почувствах същата носталгична тръпка, както когато водех Видаура към леглото си във фермата на Сегешвар. Същото смътно учудване защо изобщо напуснах.

— Последното беше шега — уточни той за Ядви, докато другите трополяха надолу по стълбите.

— Да, досетих се. — Ядви мина край мен, застана до прозореца и надникна към спрелия долу „Набучвател“. — Е, Мики, Так, Ковач или който си там в момента. Би ли ме запознал със своя приятел?

— Да, извинявай. Тод, това е Ядвига. Както навярно знаеш, тя е от демилитите. Ядви, това е Тодор Мураками, мой бивш колега от… от едно време.

— Аз съм емисар — небрежно подхвърли Мураками.

За нейна чест Ядви почти не трепна. Стисна протегнатата му ръка с леко недоверчива усмивка, после се облегна на наклонените навън стъкла и скръсти ръце.

Мураками схвана намека.

— Сигурно се питате какво става.

Кимнах.

— Да, за начало.

— Мисля, че вероятно можеш да се досетиш.

— Аз пък мисля, че вероятно можеш да престанеш с увъртането и да ми кажеш направо.

Той се усмихна и докосна с пръст слепоочието си.

— Извинявай, лош навик. Ето какъв ми е проблемът. Според добре осведомени източници изглежда, че подготвяш малко революционно движение. Може би достатъчно, за да катурне Първите фамилии.

— Източници?

Нова усмивка. Не отстъпваше нито на крачка.

— Точно така. Източници.

— Не знаех, че Корпусът е ангажиран тук.

— Няма такова нещо. — Част от емисарското му хладнокръвие се изпари, сякаш с това признание бе загубил някаква важна позиция. Той се навъси. — Както казах, върша доброволен обществен труд. За ограничаване на пораженията. Знаеш не по-зле от мен, че не можем да си позволим едно неоквелистко въстание.

— Тъй ли? — Този път аз се усмихнах. — От чие име говориш, Тод? От името на Протектората? От името на Харлановия род? Или на някоя друга тайфа свръхбогати мръсници?

Той раздразнено махна с ръка.

— Говоря за всички нас, Так. Наистина ли мислиш, че тази планета се нуждае от ново Разселване? От нова война?

— За война са нужни две страни, Тод. Ако Първите семейства решат да приемат неоквелистките идеи, да извършат реформи, тогава… — Разперих ръце. — Тогава изобщо не виждам причина за въстание. Може би трябва да поговориш с тях.