Не е толкова лесно. Видението, където ти беше с него, не беше единственото, което имах. Всъщност като се замисля, малко приличаше на едно от онези глупави видения за смъртта ти, където видях как първо прерязват гърлото ти, а после отсичат главата ти и накрая аз се удавям заедно с теб. Как няма да се стресирам?

— Да, спомням си. Ти видя моята смърт.

— Но засега единствено аз съм преживяла твоята смърт. И пак ще повторя, не беше никак приятно.

— Би ли довършила разказа за видението си?

Афродита ме погледна многострадално, но продължи:

— Видението се раздвои, както се случи двата пъти, кога-то те видях да умираш. Ти се целуваше и правеше мръсни неща с Калона. И аз почувствах агония.

Има логика. Ти си горяла — отбелязах аз, раздразнена, че тя не ми разказва докрай проклетото си видение.

— Не, имам предвид, че почувствах друга агония. Сигурна съм, че не дойде от горящите хора. Там беше и още някой, който определено беше заплашен.

— Заплашен? Това наистина звучи лошо. — Стомахът отново ме заболя,

— Да. Сериозно неудобно. Хората горяха, аз изпитвах агония, а ти го правеше със злия ангел. И после всичко се промени. Беше друг ден… и друго място. Хората все още горяха и аз все още изпитвах агония, но вместо да вършиш мръсотии с Калона, ти се измъкна от обятията му. Но не отиде много далеч. И му каза нещо. Това промени всичко.

— Как?

— Ти го уби и огънят угасна.

— Убила съм Калона!

— Да. Така поне ми изглеждаше.

— Какво му казах, че имаше силата да спре огъня?

Афродита повдигна рамене.

— Не знам. Не чух. Преживявах видението от перспективата на горящите хора и чувствах агония. Бях малко заета да изпитвам непоносима болка, за да обръщам внимание на всяка сричка, която произнасяш.

“ Сигурна ли си, че Калона умря? Това е невъзможно, защото той е безсмъртен.

— Така ми се видя. Онова, което ти му каза, го накара да се разпадне.

— Калона изчезна?

По-скоро се взриви. Трудно ми е да го опиша, защото аз горях и той стана много светъл и не можах да видя какво точно се случи с него. Калона избледня и огънят спря. И тогава разбрах, че всичко ще бъде наред.

— Това ли беше всичко, което се случи?

— Не. Ти плака.

Какво?

— След като уби Калона, ти се разплака. С много сълзи и сополи. А после видението свърши и аз се събудих със страшно главоболие и очите адски ме боляха. А, и ти пищеше като луда. — Афродита ме погледна изпитателно. — Защо пищеше?

— Сънувах кошмар.

— Калона

— Не искам да говоря за това.

— Жалко. А трябва да говориш, Зоуи. Аз видях как светът гори, докато ти и Калона купонясвахте. Това не е хубаво.

— Няма да се случи. Не забравяй, че си ме видяла и да го убивам.

— Какво се случи в съня ти? — настоя тя.

— Калона ми предложи света. Щял да промени нещата и да върне древния начин на живот и искаше да управлява заедно с мен и други подобни щуротии. Отказах категорично. Той заяви, че ще изгори… Боже! Почакай! Ти спомена, че хората са горели в нива. Пшеничена ли беше?

Афродита повдигна рамене.

— Предполагам, За мен всички ниви са еднакви.

Нещо стегна гърдите ми и стомахът ми се сви.

— Калона каза, че ще отсее зърното от плявата и ще я изгори.

— Какво е… плява, по дяволите?

— Не знам точно, но съм убедена, че е свързано с пшеница. Опитай се да си спомниш. В нивата, където те горяха, имаше ли високи златисти стръкове, или беше зелена, като царевица, а не пшеница?

— Беше жълта. С високи стръкове. И трева. Може да е била пшеница.

— Оказва се, че заплахите на Калона в моя сън са се сбъднали в твоето видение.

— Но в твоя сън ти не му се отдаваш и не правиш любов с него или…

— Не! Хвърлих се от върха на една скала и затова пищях като луда.

Зачервените й очи се отвориха широко.

— Сериозно? Наистина ли скочи от скалата?

Скочих от върха на замък, който беше на висока скала.

— Звучи доста неприятно.

— Това беше едно от най-страшните неща, които съм правила, но не беше по-лошо, отколкото да бъда с него. — Потреперих, като си припомних докосването му и копнежа, който предизвика дълбоко в душата ми. — Трябваше да се махна от него.