— Ядви, мисля, че ще е по-добре да вземеш артилерията и да минеш отзад. За всеки случай.

Тя отривисто кимна и ми направи знак да й сторя място. Отстъпих и тя без усилие изскочи на покрива, после извади от кобура шрапнелния бластер. Погледна ме.

— Сигнал за стрелба?

Позамислих се, после форсирах стабилизаторите. Мърморенето на въздушната възглавница се засили до глухо ръмжене, после пак затихна.

— Ето така. Чуеш ли това, стреляй по всичко, каквото виждаш.

— Ясно.

Краката й изтропаха по надстройката. Пак се изправих и я видях как се укрива зад двигателите, после насочих вниманието си към наближаващия сигнал. Радарът беше калпав, колкото да изпълни минималните изисквания по застраховката, и не показваше нищо друго, освен растящото петно на екрана. Но две-три минути по-късно вече не се нуждаех от него. Стройният силует, който изникна на хоризонта и с шеметна бързина се понесе към нас, можеше спокойно да сложи на носа си илуминиев надпис.

Пират.

Донякъде приличаше на океански кораб на въздушна възглавница, но нямаше никакви бордови светлини. Беше дълъг и нисък, издут отстрани от грубата броня и оръжейните кулички, заварени за оригиналната конструкция. Напрегнах неврохимията и смътно различих неясни силуети да се движат зад стъклото на носовата кабина, осветена от слаби червени лампи. Около оръжията обаче не забелязах движение. Когато корабът наближи и застана странично към нас, забелязах дълбоки драскотини по бронята. Белези от схватки, завършили с абордаж.

На борда грейна прожектор и лъчът се насочи към мен, после леко се отдръпна назад. Закрих очите си с длан. Неврохимията ми помогна да зърна нечии силуети в картечното гнездо над носовата кабина. Над мътната вода долетя младежки глас, висок и напрегнат — вероятно от някакви стимуланти.

— Ти ли си Ковач?

— Аз съм Тръпката. Какво искаш?

Сух, невесел смях.

— Тръпката. Е, май наистина ти подхожда, по дяволите. В това положение си само за тръпка.

— Зададох ти въпрос.

— Да, чух те. Какво искам. Е, най-напред искам твоята мършава дружка на кърмата да стане и да си прибере пушкалото. Така или иначе я държим на инфрачервения прицел и не би било трудно с вибрационната пушка да я превърнем в храна за пантерите, но това ще те разстрои, нали?

Не отговорих.

— Виждаш ли, а разстроен не ми трябваш. Заръчали са ми да бъдеш доволен, Ковач. Да те прибера, но да останеш доволен. Тъй че ако приятелката ти си кротува, аз съм щастлив, щото не ми трябват черва и фойерверки, ти също си щастлив, а ако дойдеш с мен, и хората, за които работя, ще бъдат щастливи и ще се погрижат аз да стана още по-щастлив. Знаеш ли какво му се вика на това, Ковач? Порочен кръг.

— Ще ми кажеш ли за кого точно работиш?

— Е, право да си кажа, бих искал, но просто няма начин, нали разбираш. Уговорката е да не обелвам и дума, докато не седнеш на масата за големия пазарлък. Тъй че за съжаление ще трябва да приемеш всичко на вяра.

Или да бъда надупчен при опит за бягство.

Въздъхнах и се обърнах към кърмата.

— Излизай, Ядви.

След дълго колебание тя излезе от сянката на двигателя, отпуснала край тялото си ръката с бластера. Неврохимията все още работеше и разбрах по изражението й, че би предпочела да се сражава.

— Така е много по-добре — весело подвикна пиратът. — Сега всички сме приятели.

Името му беше Влад Цепеш и очевидно идваше не от блатната растителност, а от някакъв полузабравен народен герой, живял в предколониалните времена. Беше мършав и блед, тялото му напомняше някакъв евтин и млад вариант на Джак Бразил Душата с бръсната глава, отхвърлен още на етапа на прототип. Нещо ми подсказваше, че тялото е негово собствено, първият му носител, и в такъв случай едва ли беше по-стар от Иса. По бузите му имаше белези от акне, които той опипваше от време на време, и трепереше цял от свръхдоза тетрамет. Прекалено много жестикулираше и се смееше, а в някой предишен етап на младия си живот бе пострадал от тежък удар, разцепил черепа му на слепоочието. Назъбената пукнатина беше запълнена с червеникавочерна пластична сплав, която блестеше под слабото осветление на борда на пиратския кораб и придаваше на лицето му демоничен вид, каквато несъмнено бе целта на операцията. Мъжете и жените на палубата около него бързаха да му сторят път, когато минеше с трескава крачка, а в очите им се четеше искрено уважение.

Ако не се брои белегът, хлапакът толкова много приличаше на мен и Сегешвар, че чак сърцето ме заболя.

Както можеше да се очаква, корабът носеше името „Набучвател“ и се движеше с пълна скорост право на север, прегазвайки препятствия, които по-малки машини биха заобиколили.

— Налага се — обясни лаконично Влад, когато нещо изхрущя под бронирания корпус. — Всички те търсят на ивицата, и то не много добре, мен ако питаш, щото не са те намерили, нали така? Ха! Както и да е, адски много време загубиха, а клиентите ми май са под пара, нали ме разбираш.